Читать «Да живее крал Кор!» онлайн - страница 13

Въжетата ли? Кенрик сведе очи. Въжетата бяха изплетени от ивици плат. И напоени с потта му. Пот. Сол…

Огнените гъсеници не бяха включени в инструктажа. Но Николе изглежда знаеше достатъчно за тях. Той се отблъсна с крака, изви се, загуби опора и тежко тупна на земята. После се затърчи към дупката, в която се бе шмугнала гъсеницата още при първото му движение.

Накрая вече нямаше сили да пълзи. Бузата му беше охлузена от острия чакъл, слънцето го изгаряше. Бореше се да потисне паниката, да не загуби надеждата, че идеята на Николе въпреки всичко може да успее.

3.

Макар че ръцете му бяха изтръпнали, болката ги прониза. Досети се, че някоя огнена гъсеница открива сол не само по въжетата. Напрегна мускули, за да не отскочи. Болката се засили и той си представи как насекомите ръфат разранената му плът.

Трудно бе да лежи неподвижно, още повече че не знаеше дали изобщо има смисъл да се предлага като пиршество на тия твари. Но той продължаваше да търпи и най-сетне, когато една по-остра болка го накара да подскочи, дойде краят. Китките му се разделиха. Изчезна опънът между тях и глезените. Вече можеше да се протегне.

Изтъркаля се от сянката на скалата, драскайки по чакъла с изтръпнали кървави длани, за да се оттегли настрани. Без сам да знае как, стигна до една от по-високите канари и се облегна на нея.

Край дупката, от която бе избягал, гъмжеше от огнени гъсеници. Няколко животинки сновяха напред-назад с вирнати глави, сякаш търсеха да видят или надушат изчезналата плячка.

Кенрик смъкна въжето от глезените си. Сега за пръв път можеше ясно да види Николе. Тя полулежеше на една страна и само скалата зад нея й пречеше да се свлече на земята. Като пропълзя натам, той я извъртя, за да се заеме с въжетата. Задърпа ги, усещайки как кръвта болезнено се завръща във вдървените му пръсти, ала жената дори не помръдна. Накрая успя да я освободи, подпря с рамо безпомощното тяло и приглади назад дългата коса. Очите й оставаха затворени, устните — напукани. Слабият дъх едва шушнеше между тях.

— Николе!

Разтърси я леко. Потупа я по бузата, оставяйки кървава диря под изпохапаната си длан.

Тя въздъхна. Очите й се открехнаха. Окуражен, той я повлече към оскъдната сянка на стърчащите камънаци, но по-далеч от гнездото на гъсениците, от което изскачаха нови и нови животинки. Сега те вече се превръщаха от помощници във врагове.

Девойката в ръцете му раздвижи глава.

— Какво…

— Всичко е наред. Свободни сме.

С видимо усилие тя доотвори очи и вдигна ръце, за да огледа подутите синини около китките си.

— Значи гъсениците…

— Да. Само че им се услади. Искат още.

— Трябва… — Тя облиза пресъхналите си устни и добави едва доловимо. — Трябва да се махаме…

С ново усилие той успя да се изправи на крака. Скалите наоколо се извисяваха като дънери на вкаменена гора, ала без клони и листа, които биха им предложили спасителна сянка. Накъдето и да се озърнеше, погледът му скоро срещаше преграда. Започваше да се тревожи, че макар и свободни, могат да загинат в тази пещ.

Николе се помъчи да стане. Той се наведе да я подкрепи. Тя се подпря на него и несръчно вдигна ръце да оправи косата си.