Читать «Последна песен» онлайн - страница 48
Никълъс Спаркс
Наложи се да пренася лагера на два пъти — нямаше сили да вземе всичко наведнъж. Накрая разбра, че е забравила „Анна Каренина“. Смяташе да почете снощи, ала се оказа твърде изморена и скри книгата под изхвърлена от вълните дъска, за да не я навлажни морската влага. Когато се върна да я вземе, забеляза към къщата им да приближава мъж в работен комбинезон с надпис „Блекли Брейкс“, понесъл ролка жълто тиксо и наръч пръчки.
Когато взе книгата си, мъжът бе приближил съвсем и обикаляше около дюната. Тя тръгна към него, питайки се какво прави. Той се обърна към нея. Очите им се срещнаха и за пръв път в живота си Рони сякаш онемя.
Веднага го позна въпреки работното облекло. Спомни си как изглеждаше без риза — мускулест и с приятен слънчев загар, с потна кестенява коса и платнена гривна на ръката. Момчето от волейболното игрище, което се блъсна в нея и чийто приятел едва не се сби с Маркъс.
Застинал пред нея, той сякаш също не знаеше какво да каже. Макар да звучеше налудничаво, стори й се, че повторната им среща го зарадва. Колкото и нелогично да изглеждаше, прочете го в очите му, когато я разпозна, и в последвалата усмивка.
— Хей, ето те пак! — каза той. — Добро утро!
Рони не знаеше как да тълкува приятелския му тон.
— Какво правиш тук? — попита тя.
— Обадиха ми се от аквариума. Снощи някой съобщил, че е намерил гнездо на морска костенурка. Помолиха ме да намина да проверя.
— Работиш в аквариума?
— Доброволец съм — поклати глава той. — Работя в автосервиза на баща си. Не си виждала гнездо на костенурка наоколо, нали?
Рони се поотпусна.
— Ей там е! — посочи тя.
— О, страхотно! — усмихна се той. — Надявах се да е близо до някоя къща.
— Защо?
— Заради бурите. Ако вълните залеят гнездото, малките няма да се излюпят.
— Но нали са морски костенурки?
Той разпери ръце.
— Знам. И на мен ми е странно, но природата го е измислила така. Миналата година тропическа буря унищожи няколко гнезда. Тъжна работа. Застрашен вид са. Само една на хиляда доживява зряла възраст.
— Да, наясно съм.
— Така ли? — впечатли се той.
— Баща ми ми каза.
— О! — той махна дружелюбно към плажа. — Значи живееш някъде тук?
— Защо питаш?
— Просто поддържам разговора — искрено отвърна той. — Между другото, казвам се Уил.
— Привет, Уил.
Той помълча.
— Интересно — рече накрая.
— Кое?
— Обикновено когато някой се представи, другият отвръща със същото.
— Аз не съм като другите.
Рони кръстоса ръце и отстъпи назад.
— Вече усетих — усмихна се Уил. — Съжалявам, че те блъснах.
— Забрави ли, че вече се извини?
— Не. Но ти май се ядоса много.
— Содата ми намокри цялата блуза.
— Лошо. Трябва да си по-наблюдателна.
— Моля?
— Волейболът е динамична игра.
Рони сложи ръце на кръста.
— Искаш да кажеш, че аз съм виновна?
— Искам просто да те предпазя. Както споменах, стана ми неприятно, че те блъснах.
На Рони й се стори, че Уил се опитва да флиртува. Необяснимо — тя определено не беше негов тип и честно казано, той пък не беше неин. В този ранен час обаче не беше в настроение да разплита мистерии. Посочи тиксото и пръчките, за да върне разговора към неотложната тема.