Читать «Последна песен» онлайн - страница 45

— Татко?

— Рони?

— Трябва да ме прибереш. В полицейското управление съм.

Стив прокара пръст по ръба на носа си.

— Добре. Идвам веднага.

Пийт Джонсън, полицаят, му разказа какво се е случило. Рони явно не беше готова да го обсъдят. Джона обаче невъзмутимо отбеляза:

— Мама ще се вбеси.

Стив забеляза как Рони стисна зъби.

— Не съм го направила.

— Кой е тогава?

— Не искам да обяснявам — кръстоса ръце тя и се облегна на вратата на колата.

— На мама няма да й хареса.

— Не съм го направила! — повтори Рони и изпепели с поглед Джона. — И не искам да й казваш, че съм виновна.

Увери се, че е разбрал, преди да се обърне отново към баща си.

— Не съм го направила, татко. Кълна се, че не съм. Трябва да ми повярваш.

Усети отчаянието в гласа й, ала си спомни и колко безнадеждно звучеше Ким, когато обсъждаха постъпките на Рони. Не беше забравил как се държеше, откакто бе пристигнала, и с каква компания се бе сприятелила.

Въздъхна и почувства как и малкото останала му енергия го напуска. Пред тях се блещеше слънцето — горещо и гневно оранжево кълбо. Дъщеря му трябваше да знае истината.

— Вярвам ти — каза той.

Прибраха се на свечеряване. Стив излезе да погледне гнездото на костенурката. Настъпваше красива крайокеанска нощ — с мек бриз, с обагрено в хиляди нюанси небе. Група делфини подскачаха над водната повърхност. По два пъти на ден минаваха пред къщата и Стив си напомни да каже на Джона. Видеше ли ги, синът му несъмнено щеше да поиска да отплува към тях и да ги докосне. На младини и Стив се беше опитвал, но нито веднъж не успя.

Ужасяваше го мисълта, че трябва да се обади на Ким и да й разкаже за случилото се. За да отложи неприятния момент, седна на дюната до гнездото и се взря в бледите следи на костенурката. Вятърът и хората ги бяха изтрили почти напълно. С изключение на едва забележимата издатина на мястото, където дюната се сливаше с плажа, гнездото беше практически невидимо и няколкото яйца приличаха на бледи, гладки камъчета.

Парче найлон се носеше по пясъка. Стив се протегна да го улови и забеляза Рони да приближава. Вървеше бавно, със скръстени ръце и наведена глава, а косата закриваше лицето й. Спря на няколко крачки от него.

— Ядосан ли си ми? — попита.

За пръв път, откакто бе пристигнала, му говореше без намек от гняв и напрежение.

— Не — отвърна Стив. — Никак.

— Защо тогава си тук?

Той посочи към гнездото.

— Проверявам гнездото на морската костенурка. Снощи е снесла. Виждала ли си морска костенурка?

Рони поклати глава и Стив продължи:

— Красиви създания. С червеникавокафява коруба. Някои тежат по триста килограма. Северна Каролина е сред малкото места, където гнездят. Застрашен вид са. Само една на хиляда доживява до зрялост. Не искам миещите мечки да намерят гнездото, преди малките да са се излюпили.

— Как ще познаят, че е тук?

— Когато снасят, женските костенурки уринират. Миещите мечки ги надушват. Открият ли гнездото, ще изядат всички яйца. Като малък видях гнездо от другата страна на кея. На следния ден заварих само натрошени черупки. Тъжна гледка.