Читать «Последна песен» онлайн - страница 43

— Как ти се струва? — попита сина си.

Джона сбърчи нос.

— Все едно сме направили грозна дървена стена и сме увесили фотография върху нея. На всичкото отгоре вече не можеш да свириш на пианото.

— Знам.

Джона наклони глава.

— Май е и криво. Стърчи тук-таме.

— Не забелязвам.

— Трябват ти очила, татко. А и не разбирам какво целиш.

— Рони каза, че не иска да вижда пианото.

— Е, и?

— Няма къде да го скрием, затова направих стена. Сега няма да го вижда.

— О! — замисли се Джона. — Аз хич не обичам да си пиша домашните, мразя купищата тетрадки върху бюрото си.

— Лято е. Нямаш домашни.

— Просто си мислех дали да не направя стена около бюрото си.

Стив потисна напушилия го смях.

— Ще трябва да го обсъдиш с майка си.

— По-добре ти поговори с нея.

— Гладен ли си вече? — засмя се Стив.

— Обеща да пускаме хвърчила.

— Дадено! Просто е време за обяд.

— Бих хапнал сладолед.

— Не съм съгласен.

— Бисквитки? — с надежда в гласа попита Джона.

— Сандвич с фъстъчено масло и желе?

— Става. Но после ще пускаме хвърчила, нали?

— Да.

— Цял следобед?

— Колкото искаш.

— Добре. Ще изям един сандвич. Но направи и за себе си.

Стив се усмихна и обгърна Джона през рамото.

— Дадено!

Тръгнаха към кухнята.

— Дневната изглежда доста по-малка — отбеляза Джона.

— Знам.

— И стената наистина е крива.

— Знам.

— И е различна от другите стени.

— Накъде биеш?

— Просто искам да се уверя, че не полудяваш — сериозно заяви Джона.

Времето беше тъкмо за пускане на хвърчила. Стив седеше върху дюната през две къщи от своята и гледаше как хвърчилото се носи на зигзаг по небето. Джона, бликащ от енергия както винаги, тичаше нагоре-надолу по плажа. Стив го наблюдаваше гордо и удивено си припомняше, че когато той самият правеше същото като дете, родителите му никога не го придружаваха.

Не бяха лоши хора. Несъмнено. Не го нагрубяваха, никога не си лягаше гладен, никога не се караха в негово присъствие. Един или два пъти годишно го водеха на зъболекар и лекар, храната беше в изобилие, в студените зимни утрини винаги имаше топла шуба, а в джоба му подрънкваха монети, за да си купи мляко в училище. Всъщност и майка му, и баща му бяха затворени хора. Може би затова останаха заедно до края. Майка му беше родена в Румъния, баща му я срещнал, докато служел в Германия. Когато се оженили, говорела лошо английски и следвала неотстъпно традициите, в чийто дух била възпитана. Готвеше и переше, а следобед работеше почасово като шивачка. Към края на живота си научи сравнително прилично английски — достатъчно, за да се справя в банката и бакалията, ала акцентът й остана толкова силен, че понякога околните едва я разбираха.

Беше ревностна католичка — странно явление в Уилмингтън по онова време. Всеки ден ходеше на църква, нощем не пропускаше молитва и макар Стив да оценяваше традиционните неделни служби, свещеникът му се струваше студен и арогантен, по-отдаден на догмата, отколкото на добруването на паството. Понякога — много често всъщност — Стив се питаше как ли щеше да се стече животът му, ако на осем години не беше чул музиката, долитаща от баптистката църква.