Читать «Последна песен» онлайн - страница 159

После положението започна още по-бързо да се влошава. Всеки ден баща й се задържаше все по-дълго в леглото. И ядеше все по-малко. Само разбъркваше храната в чинията, преструвайки се, че се яде. Когато изхвърляше оставеното, тя разбираше, че е хапнал само залък-два. От ден на ден слабееше и Рони имаше чувството, че се топи с всяка секунда. Понякога я ужасяваше мисълта, че накрая ще изчезне съвсем.

Септември отмина. Сутрин източните планински ветрове задържаха соления морски въздух в залива. Все още беше топло, в разгара на бурите, но този път ураганите пощадиха крайбрежието на Северна Каролина.

Предишния ден баща й спа четиринадесет часа. Рони знаеше, че това не зависи от него и тялото го предава, но се измъчваше, че проспива малкото им останали мигове. Когато беше буден, все по-често мълчеше, четеше Библията или крачеше тихо до нея.

Рони често си спомняше Уил. Още носеше платнената гривна, която й бе подарил. Прокарваше пръст по грапавата повърхност и се питаше какви лекции посещава, с кого се разхожда по зелените морави пред колежа… До кого ли седи на обяд в кафенето и дали си мисли за нея, когато се готви да излиза в петък или събота вечер? В най-отчаяните мигове си казваше, че навярно вече е срещнал друга.

— Искаш ли да го обсъдим? — попита един ден баща й, докато се разхождаха край брега.

Вървяха към църквата. Ремонтът течеше с пълна пара. Бригадата бе многобройна — електротехници, дърводелци, бояджии се трудеха неуморно. На строителната площадка имаше поне четиридесет камиона, а из сградата непрестанно сновяха работници.

— Кое? — предпазливо попита Рони.

— Уил — отвърна баща й. — И защо скъсахте.

— Откъде знаеш? — удивено възкликна тя.

— Понеже през последните седмици го споменаваш само мимоходом — вдигна рамене Стив. — И не говорите по телефона. Ясно е какво е станало.

— Сложно е за обяснение — неохотно каза тя.

Повървяха известно време мълчаливо. След малко той се обади отново:

— Ако това те интересува, според мен той е изключителен млад мъж.

Рони го хвана под ръка.

— Да, интересува ме. И аз мислех така.

Стигнаха църквата. Наоколо кръжаха работници, понесли греди и тенекии с боя. Както винаги очите на Рони се спряха върху празното място под камбанарията. Прозорецът още не беше поставен — първо трябваше да довършат сградата, за да не се счупят крехките стъкла. Татко й обаче обичаше да идват тук. Радваше се, че ремонтът е подновен, но не само заради прозореца. Често споменаваше колко важна е църквата за пастор Харис и колко му липсват литургиите в храма, който открай време смяташе за свой дом.

Неизменно сварваха пастора край строежа и той идваше при тях на плажа да си поприказват. Рони се огледа и го забеляза на покрития с чакъл паркинг. Разговаряше с някого и жестикулираше оживено към сградата. Дори отдалеч личеше, че е усмихнат.

Канеше се да му помаха, но внезапно позна събеседника на пастора. Сепна се. За последен път се видяха в нощта на сватбата — тогава той дори не се сбогува с нея. Може би Том Блекли е минавал оттук и е поспрял да поговори с пастора. Може би просто се е поинтересувал как върви строежът.