Читать «Последна песен» онлайн - страница 157

Тя пое дълбоко дъх, отвори писмото и го зачете в светлата кухня.

„Скъпа Рони,

Дори не знам откъде да започна. Но съм сигурен, че трябва да ти кажа колко съжалявам.

Затова те помолих да се срещнем в кафенето. Същото исках да споделя и когато се обадих вечерта. Разбирам защо не дойде и защо не вдигна телефона. Ядосана си ми, разочарована си от мен и дълбоко в сърцето си вярваш, че съм избягал. Смяташ, че съм изоставил и теб, и цялото си семейство.

Не мога да отрека, че занапред няма да е същото, но искам да знаеш, че на твое място навярно и аз щях да се чувствам така. Имаш право да ми се сърдиш. Права си да се гневиш. С право си разочарована от мен. Заслужавам го и не възнамерявам да се оправдавам, да хвърлям обвинения или да те убеждавам, че с течение на времето ще разбереш.

Честно казано, може би няма да разбереш и това ще ме натъжи повече, отколкото можеш да си представиш. С Джона винаги сте значели много за мен. Искам да знаеш, че нито ти, нито той носите някаква вина. Понякога — незнайно защо — семейният живот просто не потръгва. Но не забравяй — винаги ще те обичам и винаги ще обичам Джона. Винаги ще обичам и ще уважавам и майка ти. Тя ме дари с най-прекрасното, което някога съм имал, и е чудесна майка. В много отношения, макар да ми е мъчно, че вече сме разделени, вярвам, че годините заедно са били най-благословените в живота ми.

Знам, че този довод не ти помага много да ме разбереш, ала искам да знаеш — аз още вярвам в благословията на любовта. Искам и ти да го вярваш. Заслужаваш да получиш този дар, понеже няма нищо по-ценно от любовта.

Надявам се, че дълбоко в сърцето си ще намериш някакъв начин да ми простиш, задето си тръгнах. Не е задължително да е сега, нито пък скоро. Но знай — когато си готова, аз ще те очаквам с разтворени обятия и това ще е най-щастливият ден в живота ми.

Обичам те — татко.“

— Искам да направя нещо повече за него — каза Рони. Седеше на задната веранда срещу пастор Харис. Баща й спеше вътре, а пасторът се бе отбил да донесе вегетарианската лазаня, приготвена специално от жена му. В средата на септември дните бяха все още горещи, макар една вечер преди ден-два да подсказа, че есента наближава. Студът се задържа само една нощ, на сутринта слънцето отново грееше топло и Рони се разхождаше край брега, питайки се дали предишната вечер не е била илюзия.

— Правиш всичко възможно — отвърна пастор Харис. — Не виждам с какво още би могла да му помогнеш.

— Не говоря за ежедневните грижи. Той все още не се нуждае много от мен. Настоява да готви, разхождаме се по плажа. Вчера дори пускахме хвърчила. Ако не броим болкоуспокояващите, които го изтощават, той си е същият както преди. Просто…

Пастор Харис я погледна разбиращо.

— Искаш да направиш нещо специално. Нещо, което ще го зарадва.

Рони кимна, благодарна, че пасторът е тук. През последните седмици той й беше не само единственият приятел, но и единственият човек, с когото можеше да разговаря искрено.

— Вярвам, че Бог ще ти подскаже отговора. Но не забравяй, че понякога минава време, докато разберем какво иска Той от нас. Гласът Му най-често е тих шепот и трябва да слушаш внимателно, за да го доловиш. Друг път обаче — в редките моменти на откровение — отговорът е очевиден и звънък като църковна камбана.