Читать «Последна песен» онлайн - страница 155

— И аз те обичам, татко. И много ще ми липсваш.

С ъгълчето на окото Стив виждаше как по лицата на Ким и Рони се стичат сълзи.

— И ти ще ми липсваш. Но аз винаги ще те наглеждам. Обещавам. Помниш ли прозореца, който направихме заедно?

Джона кимна с трепереща брадичка.

— Наричам го „Божествена светлина“, защото ми напомня за небесата. Винаги когато слънцето надникне през прозореца… през който и да е прозорец, ще усещаш, че съм при теб. Ще се спускам при теб с лъчите, струящи през прозореца.

Джона кимна, но не понечи да избърше сълзите си. Стив го задържа в обятията си, копнеейки с цялото си сърце да може да промени нещо.

35.

Рони

Рони излезе да изпрати брат си и майка си и да поговори с Ким насаме, преди да тръгне. Искаше да я помоли да направи нещо веднага щом пристигнат в Ню Йорк. После се върна в болницата и седна до баща си, докато заспи. Смълчана се взира дълго през прозореца. Ръка за ръка двамата наблюдаваха безмълвно как облаците се реят в небето отвъд прозореца.

Искаше й се да се поразтъпче и да подиша чист въздух. Сбогуването на баща й с Джона я разтърси и изцеди всичките й сили. Не искаше да си представя как брат й влиза в апартамента им или в самолета. Не искаше да се пита дали още плаче.

Закрачи по тротоара пред болницата, а мислите й кръжаха надалеч. Едва не го подмина, когато го чу да прочиства гърло. Седеше на пейката и въпреки жегата носеше обичайната риза с дълъг ръкав.

— Здравей, Рони — каза пастор Харис.

— О… здравей.

— Надявах се да поговоря с баща ти.

— Спи — отвърна тя. — Но можеш да се качиш, ако искаш.

Той почука по бастуна си, печелейки време.

— Съжалявам, че трябва да преживееш това, Рони.

Тя кимна. Дори този най-обикновен разговор й струваше неимоверни усилия.

Някак си усети, че й той се чувства така.

— Ще се помолиш ли с мен? — сините му очи я умоляваха. — Моля се преди среща с баща ти. Помага ми…

Изненадата й отстъпи пред обзелото я облекчение.

— Много бих искала — отвърна Рони.

След този ден започна да се моли редовно и откри, че пастор Харис е прав.

Не вярваше, че баща й ще се излекува. Разговаря с лекаря и видя резултатите от скенера. После отиде на плажа и цял час плака, докато накрая вятърът пресуши сълзите й.

Не вярваше в чудеса. Знаеше, че някои вярват, но не искаше да се залъгва, че баща й като по чудо ще преодолее болестта. Не и след обясненията на лекаря. Разбра, че ракът е поразил и панкреаса, и белите дробове на баща й, и да подхранва напразни надежди й се струваше… рисковано. Не можеше да си представи за втори път да преживее жестоката истина. И сега й беше достатъчно трудно — особено късно нощем, когато оставаше насаме с мислите си в тихата къща.

Затова се молеше за сили да помага на баща си. Молеше се да успява да е ведра в негово присъствие, вместо да се разплаква, щом го види. Знаеше, че той се нуждае от смеха й и от дъщерята, в която напоследък се беше превърнала.

Когато се прибраха от болницата, го заведе първо да види прозореца от цветно стъкло. Гледаше го как бавно пристъпва към плота, без да отлепя невярващ поглед от творението си. Тогава разбра, че понякога се е съмнявал дали ще доживее да го види довършено. Прииска й се повече от всичко Джона да е при тях и долови, че баща й споделя желанието й. Изработиха прозореца двамата, цяло лято се трудиха неуморно. Джона му липсваше, липсваше му повече от всичко на света. И макар да извърна лице, за да прикрие изражението си, Рони усети, че сълзи напират в очите му, когато пое към къщата.