Читать «Последна песен» онлайн - страница 153

Изгледа майка си, после нея. Рони долови паниката в гласа му.

— Тук ли ще останеш? — настоя той.

След минута тя овладя гнева си и отговори, надявайки се по-спокойно, отколкото се чувстваше:

— Да. Няма да си тръгна.

Джона остави чашата с мляко върху скрина.

— Тогава и аз няма да се прибера — обяви той.

По лицето на майка й се изписа безпомощност. Рони още усещаше разяждащата я ярост, но разбираше, че Джона не бива да вижда как баща му умира. Прекоси стаята и клекна пред него.

— Разбирам, че искаш да останеш, но не може — нежно каза тя.

— Защо не? Ти ще останеш.

— Но аз не ходя на училище.

— И какво? И тук мога да уча. С татко го обсъждахме.

Ким тръгна към тях.

— Джона…

Той отстъпи рязко назад. Рони долови как в гласа му напира паника, когато осъзна численото им превъзходство.

— Не ми пука за училището! Не е честно! Искам да остана тук!

34.

Стив

Искаше да я изненада. Поне така смяташе.

Изнесе концерт в Олбъни, следващият бе насрочен след два дни в Ричмънд. Обикновено не се връщаше у дома чак до края на турнето, за да не губи инерция. Но понеже сега разполагаше с повече време, хвана влака и пристигна в Ню Йорк, когато служителите се изсипваха по улиците за обедна почивка.

Беше чиста случайност, че я видя. Дори в ретроспекция шансът да я забележи в милионния мегаполис му се струваше невероятен. Крачейки край Пен Стейшън, подмина почти пълен ресторант.

Първата му мисъл беше, че жената е двойничка на съпругата му. Седеше до малка маса в ъгъла срещу сивокос мъж, който изглеждаше няколко години по-възрастен от нея. Носеше черна пола и червена копринена риза и прокарваше пръст по ръба на чашата за вино. Стив се вгледа по-внимателно и се поправи — жената наистина беше Ким. И обядваше с непознат мъж. Видя през витрината как се смее и с тъжна увереност осъзна, че някога е виждал тази усмивка. Помнеше я отпреди години, когато между тях всичко беше наред. Ким стана, мъжът я последва и положи длан върху гърба й. Докосна я нежно, почти фамилиарно, сякаш го е правил стотици пъти. „Сигурно й харесва“, помисли си Стив, докато гледаше как непознатият целува жена му по устните.

Почуди се как да постъпи, но по-късно си даде сметка, че всъщност не си спомня да е почувствал нещо. Знаеше, че са се отчуждили, че се карат твърде много напоследък… Сигурно повечето мъже биха влезли в ресторанта. Вероятно биха вдигнали скандал. Но той не беше като повечето мъже. Премести малката пътна чанта, в която бе събрал багажа си предишната нощ, обърна се и закрачи обратно към Пен Стейшън.

Два часа по-късно хвана влака и надвечер пристигна в Ричмънд. Както винаги се обади по телефона на Ким. Тя отговори на второто позвъняване. Някъде отдалеч долиташе шумът от телевизора.

— Най-сетне намери време, а? — каза тя. — Питах се кога ще се обадиш.

Седнал на леглото, той си представи дланта на непознатия, обгърнала кръста й.

— Тъкмо се прибрах.

— Нещо интересно?

Беше отседнал в евтин хотел. Юрганът бе поразнищен по краищата, климатикът под прозореца тракаше и развяваше пердетата, върху телевизора се беше събрал прах.