Читать «Последна песен» онлайн - страница 151

— Откога започна да те боли — обясни Рони и се облегна върху таблата на леглото. Искаше да я погледне в очите.

Той отново поклати глава.

— Не е важно. Чувствам се по-добре. И лекарите знаят как да ми помагат.

— Моля те. Кога започна да те боли?

Той сведе поглед към сключените им ръце.

— Не помня. През март или през април? Но не всеки ден…

— Какво правеше преди — започна Рони, решена да научи истината, — когато те заболяваше.

— Преди не беше толкова зле.

— Но все пак болеше, нали?

— Да.

— И какво правеше тогава?

— Не знам — запротестира Стив. — Опитвах се да не мисля за болката. Съсредоточавах се върху други неща.

Рони усещаше колко напрегнато е тялото й. Не искаше да продължава, но трябваше да узнае истината.

— Върху какво се съсредоточаваше?

Със свободната си ръка баща й оправи една гънка на чаршафа.

— Защо настояваш толкова?

— Защото искам да знам дали пианото ти е помагало да мислиш за други неща.

Още щом го изрече, разбра, че е права.

— Видях те онази вечер в църквата, когато се закашля… А Джона ми каза, че всеки ден си се отбивал там, след като докарали пианото.

— Скъпа…

— Веднъж спомена, че благодарение на него се чувстваш по-добре.

Баща й кимна. Разбираше какво ще последва и не искаше да си признава. Но тя беше решена да узнае.

— Имаше предвид, че не усещаш толкова силно болката? И моля те, кажи ми истината. Ще разбера, ако излъжеш.

Този път нямаше да се остави да я отклони от темата. Той затвори очи, после срещна погледа й.

— Да.

— Но въпреки това загради пианото със стена?

— Да — повтори баща й.

Рони усети как хладнокръвието й се изпарява. Брадичката й затрепери и тя склони глава върху гърдите на баща си.

Той я прегърна.

— Не плачи — каза. — Моля те, недей…

Но тя не успя да се овладее. Споменът как се е държала и какво го е принудила да изтърпи, изцеди и последните й капчици сили.

— О, татко…

— Не, миличка… не плачи. Тогава не бях толкова зле. Мислех, че ще се оправя. И донякъде успях. Едва през последната седмица…

Той докосна нежно брадичката й, Рони вдигна глава и срещна очите му, но веднага отклони поглед със свито сърце.

— Справях се — повтори той и тя разбра, че не я лъже. — Честна дума. Болеше, но не мислех само за болката. Отпъждах я и по други начини. Като правехме прозореца с Джона например или като се наслаждавах на лятото, за което мечтаех, когато помолих майка ви да ви доведе.

Думите му я пронизаха, прошката му я разтърси из основи.

— Толкова съжалявам, татко…

— Погледни ме — каза той, но тя не събра сили.

Повтаряше си само колко необходимо му е било пианото и как му го е отнела. Защото мислеше само за себе си. Защото искаше да го нарани. Защото се държеше безотговорно.

— Погледни ме — меко настоя баща й.

Рони неохотно вдигна очи.

— Това лято беше най-прекрасното в живота ми — прошепна той. — Видях как спасяваш костенурките, видях как се влюбваш. Нищо, че може да не е завинаги. И най-вече — за пръв път те опознах като млада жена, а не като малко момиче. И съм безкрайно щастлив. Това ме крепеше през цялото време.

От искрените му думи Рони се почувства още по-зле. Тъкмо се канеше да отговори, когато Джона се втурна в стаята.