Читать «Последна песен» онлайн - страница 146

— Добро утро — каза Уил.

Тя се обърна към него, привела рамене.

— Добро утро — отвърна с едва забележима усмивка. Разтвори ръце и той я прегърна благодарно.

— Съжалявам за снощи — извини се Рони.

— Няма за какво — разроши косата й той. — Нищо лошо не си направила.

— Ммм… Все пак благодаря.

— Не съм чул кога си станала.

— Преди малко излязох — въздъхна тя. — Обадих се в болницата и говорих с татко. Не ми каза, но усетих, че още го боли. Смята, че ще го задържат още няколко дни след изследванията.

В почти всяка друга ситуация той би я уверил, че всичко ще бъде наред, че няма страшно. Но сега и двамата знаеха колко безсмислени са тези думи. Уил се наведе и опря чело в нейното.

— Поспа ли малко? Чувах те как сновеш насам-натам през нощта.

— Сън не ме хващаше. Накрая легнах при Джона, но мислите ми кръжаха ли кръжаха. Не само заради татко — помълча и после продължи: — И заради теб. След няколко дни тръгваш.

— Вече ти казах, че мога да го отложа. Ако искаш да остана…

Рони поклати глава.

— Не искам. На път си да разгърнеш нова страница в живота си. Не бива да ти я отнемам.

— Не се налага да заминавам още сега. Лекциите не започват веднага…

— Не искам да оставаш — повтори тя меко, но категорично. — Заминаваш за колежа. Този проблем не е твой. Знам, че звучи грубо, но е така. Моят баща е болен, не твоят. Имам си достатъчно грижи, та да изпитвам угризения и за всичко, което пропускаш заради мен. Разбираш ли?

Уил долови истината в думите й, макар да не му се щеше да я признае. След миг развърза плетената си гривна и й я подаде.

— Искам да я вземеш — прошепна той и по лицето й прочете, че разбира колко много означава съгласието й за него.

Тя се усмихна леко и пое нежно гривната. Стори му се, че се кани да каже нещо, когато чуха как вратата на работилницата се отваря с трясък. Отначало Уил си помисли, че вътре се е вмъкнал крадец. После видя Джона, помъкнал тромаво счупен стол. Вдигна го с мъка и го хвърли към дюната край работилницата. Дори отдалеч се виждаше разкривеното му от гняв лице. Рони вече слизаше от верандата.

— Джона! — викна тя и хукна към брат си.

Уил се спусна след нея. Едва не се сблъскаха пред вратата на работилницата. Надникна над рамото й и видя Джона да влачи тежка щайга по пода. Бореше се настървено, без изобщо да ги забелязва.

— Какво правиш? — извика Рони. — Кога дойде тук?

Момчето продължи да бута щайгата, пъхтейки тежко.

— Джона! — викна пак Рони.

Брат й най-сетне я чу и изненадано се обърна към тях.

— Не мога да го стигна! — гневно обясни той, готов да избухне в плач. — Нисък съм!

— Какво не можеш да стигнеш? — попита Рони и рязко пристъпи напред. — Тече ти кръв! — извика уплашено.

Уил забеляза скъсаните дънки и кръвта по крака на Джона. В плен на демоните си, малкият задърпа трескаво щайгата и блъсна една полица. Някакво създание — полуриба-полукатерица — се свлече върху него точно когато Рони го доближи.

— Махай се! — с напрегнато, зачервено лице изкрещя той. — Сам ще се оправя. Не ми трябваш!