Читать «Последна песен» онлайн - страница 148

Работиха цяла нощ и призори едва се държаха на краката си. На плота пред тях лежеше готовият прозорец. Уил не знаеше как ще реагира Джона, като разбере, че не е участвал до края, но се надяваше Рони да овладее положението.

— Изглеждате, сякаш изобщо не сте мигнали — отбеляза някой иззад тях.

Обърнаха се и видяха пастор Харис, застанал на прага.

Той се облягаше на бастуна си. Носеше костюм — навярно за неделната литургия — ала Уил забеляза грозните белези по опакото на ръцете му и веднага разбра, че продължават и нагоре към лактите. Спомнил си пожара в църквата и тайната, която таеше месеци наред, той не посмя да срещне очите на пастора.

— Довършвахме прозореца — с дрезгав глас обясни Рони.

Пастор Харис махна към плота.

— Може ли?

— Разбира се — кимна Рони.

Пасторът бавно влезе в работилницата. Бастунът потропваше по дървения под. Пред плота любопитното му изражение се превърна във възхита. Облегна се на бастуна и прокара възлеста, осеяна с белези ръка по стъклото.

— Невероятно е — прошепна той. — По-красиво е, отколкото си го представях.

— Татко и Джона свършиха всичко — каза Рони. — Ние само помогнахме накрая.

— Баща ти ще остане много доволен — усмихна се пастор Харис.

— Как върви ремонтът в църквата? Татко ще се радва да види прозореца там.

— От твоята уста в Божиите уши — вдигна рамене пасторът. — Църквата не е толкова популярна като преди. Паството не е многобройно. Но вярвам, че ще успеем.

Тревожното изражение на Рони подсказа на Уил, че и тя се чуди дали ще инсталират прозореца навреме. Не се осмели да попита обаче.

— Баща ти се поправя, между другото — добави пастор Харис. — Скоро ще си дойде у дома. Тази сутрин може да го посетиш в болницата. Не пропусна много вчера. През повечето време стоях сам в стаята му, докато му правеха изследванията.

— Благодаря, че остана при него.

— Не, скъпа — отвърна пасторът и пак погледна към прозореца. — Аз ти благодаря.

Възцари се тишина. Пастор Харис си тръгна и докато го следеше с поглед, в ума на Уил се въртеше натрапчиво образът на обгорелите му ръце.

Разгледа внимателно прозореца, удивен от усилията, вложени в изработката му. Ако не беше унищожен старият, нямаше да се налага да правят нов. Спомни си думите на пастора, помисли си, че бащата на Рони може да не доживее да види как го поставят.

Когато се обърна към нея, тя също бе потънала в размисли.

Нещо в душата му се пречупи — като каскада от карти.

— Искам да ти кажа нещо.

Седнаха върху дюната и Уил й разказа всичко отначало докрай. Когато приключи, Рони го погледна объркано.

— Твърдиш, че Скот е подпалил църквата? И ти си го прикривал? — невярващо възкликна тя. — Лъгал си заради него?

Уил поклати глава.

— Не е точно така. Казах ти, че беше случайност.

— Няма значение — очите на Рони потърсиха неговите. — Случайност или не, той носи отговорност за стореното.

— Знам. Помолих го да отиде в полицията.

— А ако не те послуша? Ще продължиш ли да го прикриваш? Ще позволиш на Маркъс да контролира живота ти? Не е правилно.