Читать «Последна песен» онлайн - страница 10
Никълъс Спаркс
През последните три месеца Стив прекарваше по цял следобед в безпорядъка на това помещение. Джона веднага зарови ръце в купчината малки цветни стъкълца, от които бе изработен недовършеният прозорец върху работния плот. После насочи вниманието си към странните фигури на животни по рафтовете — шедьоврите на предишния собственик. Създанията наистина изглеждаха пленително — полукатерици-полуриби, пиле с глава на опосум и какво ли още не…
— Какво е това? — попита Джона.
— Изкуство.
— Мислех си, че изкуството е картини и прочее…
— Така е. Но понякога е и друго.
Момчето сбърчи нос, взряно в един полузаек-полузмия.
— Не ми изглежда като изкуство.
Стив се усмихна, а Джона махна към прозореца от цветно стъкло.
— И това ли е негово? — полюбопитства той.
— Всъщност е мое. Правя го за църквата. Миналата година изгоря. Огънят унищожи и прозорците.
— Не знаех, че можеш да правиш прозорци.
— Колкото и невероятно да звучи, човекът, който живееше тук, ме научи.
— Онзи, дето е измайсторил животните?
— Точно така.
— Познавал си го?
Стив пристъпи към сина си.
— Като малък се измъквах от неделното училище и идвах тук. Той изработваше прозорците от цветно стъкло за повечето църкви в околността. Виждаш ли картината на стената? — той посочи малка репродукция на възнасящ се към небето Христос, трудно различима сред останалите дреболии по рафта. — Надявам се да изглежда така, когато го завърша.
— Страхотно! — възкликна Джона и Стив се усмихна. Това очевидно беше новата любима дума на сина му. Колко ли пъти щеше да я чуе през лятото?
— Искаш ли да ми помагаш?
— Може ли?
— Разчитам на теб — Стив го прегърна леко. — Необходим ми е добър помощник.
— Трудно ли е?
— Започнах да се уча на твоята възраст. Сигурен съм, че ще се справиш.
Джона внимателно вдигна парченце стъкло към светлината и го огледа със сериозно изражение.
— И аз съм убеден, че ще се справя — заключи той.
— Ходиш ли още на църква? — усмихна се Стив.
— Да. Но на друга. Любимата на Брайън. Но Рони не идва. Заключва се в стаята си и отказва да излезе. Тръгнем ли обаче, отива в „Старбъкс“ и висят там с приятелите й. Мама излиза от кожата си.
— Така са тийнейджърите. Подлагат на изпитание родителите си.
Джона остави стъкълцето на масата.
— Аз няма да съм такъв — заяви той. — Винаги ще бъда добър. Но новата църква не ми допада много. Скучна е. Та може и да спра да ходя там.
— Справедливо решение — каза Стив. — Чувам, че си се отказал от футбола?
— Не ме бива много.
— И какво от това? Нали е забавно?
— Не и когато другите деца ти се подиграват.
— Вземат те на подбив значи?
— Няма нищо. Не ми пука.
— Аха — проточи Стив.
Джона се размърда неспокойно, очевидно го глождеше нещо.
— Рони не чете писмата ти, татко. И вече не свири на пиано.
— Знам — отвърна Стив.
— Мама го нарича СММ.
Стив едва не прихна, но бързо се овладя.
— Знаеш ли какво има предвид?
Джона намести очилата си.
— Вече съм голям. Означава Синдром на мъжемразките.
Баща му се засмя и разроши косата му.
— Хайде да открием сестра ти. Май се запъти към увеселителния парк.
— Ще ме повозиш ли на виенското колело?