Читать «Последна песен» онлайн - страница 6

Смъртта на баща му преди шест години го промени. След погребението го заизмъчва чувството, че започва обратно броене. И си беше точно така. Преди пет години напусна „Джулиард“ и реши да си опита късмета като концертиращ музикант. Преди три години с Ким се разведоха. След по-малко от дванадесет месеца предложенията за турнета започнаха да намаляват, докато секнаха напълно. Преди година се премести тук — в града, в който беше отрасъл и не смяташе, че ще види отново. Сега щеше да прекара лятото с децата си и макар да се мъчеше да си представи какво ще му донесе есента, когато Рони и Джона се върнат в Ню Йорк, знаеше само, че листата на дърветата ще пожълтеят, после ще почервенеят, а дъхът му сутрин ще се вие на бели облачета пред устата. Отдавна се беше отказал да предвижда бъдещето.

Това не го притесняваше. Убедил се беше в безсмислието на плановете. Да не говорим, че трудно разбираше и миналото. Напоследък беше уверен само в едно — че е обикновен човек в свят, който харесва необикновеното, и тази мисъл му вдъхваше смътно разочарование от начина, по който се беше стекъл животът му. Но какво би могъл да направи? За разлика от Ким, която беше общителна и ведра, той бе сдържан и предпочиташе да не изпъква. Имаше известна композиторска и изпълнителска дарба, но му липсваше магнетизъм, артистичност или каквото там прави музикантите известни. Понякога той самият беше склонен да приеме, че е по-скоро страничен наблюдател, а не участник на сцената на живота, а в моменти на болезнена честност си признаваше, че се е провалил във всичко важно. Беше на четиридесет и осем. Бракът му се бе разпаднал, дъщеря му го отбягваше, а синът му растеше без него. Замислеше ли се за миналото, разбираше, че вината е изцяло негова. Най-много обаче го терзаеше едно — дали човек като него все пак би могъл да долови присъствието на Бог?

Преди десет години не би могъл и да си представи, че ще го измъчва подобен въпрос. Не, дори преди две. Ала средната възраст сякаш го бе направила съзерцателен като огледало. Навремето си мислеше, че отговорът се крие в музиката, която създава, но сега подозираше, че е грешал. Колкото повече разсъждаваше, толкова по-ясно му ставаше, че за него музиката е била по-скоро средство да избяга от реалността, отколкото да заживее по-дълбоко в нея. Несъмнено творбите на Чайковски го бяха завладявали страстно и бяха пречиствали духа му, несъмнено бе усещал удовлетворение, пишейки собствените си сонати, но сега беше сигурен, че вглъбяването в музиката не произтичаше от желание да намери Бог, а от егоистичен стремеж да избяга.

Сега съзнаваше, че трябва да потърси истинския отговор някъде в дълбините на любовта, която изпитва към децата си, в болката, която го обзема, когато се събужда в тихата къща и разбира, че тях ги няма. Ала усещаше, че има и друго.

И някак си се надяваше децата да му помогнат да го открие.

Няколко минути по-късно Стив забеляза отражението на слънцето върху прашната броня на големия ван. С Ким го бяха купили преди години за излети сред природата и семейни събирания. Почуди се дали се е сетила да смени маслото, преди да потегли. Дали го е сменяла изобщо, след като той си тръгна? Вероятно не. Тези детайли не й бяха стихия, затова се полагаха нему.