Читать «Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)» онлайн - страница 9

Сега не се налагаше да измислят. Всичко беше готово. Трябваше само да си СПОМНЯТ и да подреждат спомените в необходимия ред. Тоест да ОРГАНИЗИРАТ. Това се оказа неописуемо и необяснимо трудно. Няколко пъти захвърляше работата, както му се струваше, завинаги. Защо да се мъча? — питаше се той ядосан. Кому е нужно всичкото това? Прелистваше изписаните листа, четеше готовия текст — всичко беше неестествено, бледо и натруфено. И бе отвратително малко в сравнение с това, което му предстоеше да напише.

Имаше няколко абзаца, които му харесваха. Дори ги научи наизуст неволно, без изобщо да иска.

Но преглеждайки отново и отново плановете, изпитваше определено чувство за ПОБЕДА. Внезапно нещо стискаше гърлото му и очите му се насълзяваха. В такива мигове той се срамуваше от себе си, но нищо не можеше да промени. И не искаше. Все пак беше научен работник и може би зле разбираше литературата, но в същото време ясно усещаше НОВОТО и в замисъла, и в материала. До сега не му се беше случвало. Ставаше за първи път. Трябваше да извърви пътя до край.

Именно тогава в апартамента се появи пишеща машина — старинна, странна, вертикална, с удивително меки и отлично регулирани клавиши. Той изумен откри, че вече му е ИНТЕРЕСНО да пише — самият процес на писане започна да му доставя някакво противоестествено удоволствие. По-рано бе способен да изпита подобно чувство само когато пишеше формули и чертаеше графики. „Един Бог знае от какви боклуци и без срам се пръкват стиховете…“ Свети слова! Но от какви боклуци покълва вдъхновението!

По-късно осъзна, че трябва да пише със сцени, с епизоди и с картини, без да мисли за връзките и преходите от един епизод към друг.

Веднага му стана доста по-леко, но не и лесно. Най-трудно му бе с думите.

Как се нарича ципата между показалеца и големия пръст, по дяволите? Не знаеше, не знаеха и познатите му, така че се наложи да се откаже от епизода с играта на гълтане… Как се нарича пространството между двете врати — тази на стаята и външната? Коридор? Не. Предверие? Във влака между вагоните, да…

Той нарече пространството антре и се опита да го опише. Там бе тъмно и доста студено. Разбира се, не както на стълбището, където бе толкова мразовито, колкото и навън. Отляво имаше полици, на които преди войната слагаха хранителни продукти и на които отдавна нямаше нищо друго освен дърва. В антрето миришеше на дърва.

Момчето бе облечено с кожухче с вдигната яка, с ушанка с пуснати наушници, увита с вълнен шал, с валенки, с ръкавици. Винаги така се обличаше, когато излизаше да постои в антрето. Слабичкото, направо кльощаво и мръсно момченце едва бе навършило осем години. От няколко месеца не се смееше, не се усмихваше дори. Пак оттогава не се бе мил с топла вода и завъди въшки… Отдавна не се бе наяждал и през последните два зимни месеца просто умираше бавно от глад, но не го знаеше и дори не се досещаше за това. Не изпитваше глад. Не му се ядеше. Много му се искаше да ДЪВЧЕ. Все едно какво. Храна. Каквато и да е. Дълго, бавно, до самозабрава, с наслада, без да мисли за нищо… Да мляска. Да смуче. Понякога си представяше, че всичко става за дъвчене: мушамата… хартиеното топче… шахматната фигура… Колко вкусно миришеха шахматните фигури! Но бяха твърди и неприятни, дори противни за дъвчене… И горчиви.