Читать «Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)» онлайн - страница 10

Беше важно да се опише разбираемо, че момчето ПРИ ВСИЧКИ СЛУЧАИ бе обречено на скорошна и неизбежна смърт. ПРИ ВСИЧКИ СЛУЧАИ му оставаше месец, най-много два, живот.

Доживя до края на януари само заради това, че цяла зима ядоха котешко и майка му се беше запасила с дърва още през пролетта, а не — както повечето ленинградчани — през есента. В апартамента бе топло. Но котките в града отдавна бяха изядени. Както всичко, което ставаше за ядене — старо дърводелско и тапетно лепило, рициново масло, сушено морско зеле — лекарството на татко за сърце — всичкото това бе вече изядено, оставаше да се чака смъртта. Разбира се, момчето не разбираше това, дори през ум не му минаваше да го мисли, но нещата не зависеха от неговото разбиране или неразбиране…

Беше обаче изключително важно ситуацията да се опише така, че да я разбере читателят (ситият, здравият, изкъпаният читател, седящ до топлия радиатор с този текст в ръце). А за това трябваше майсторски и естествено да опише всички подробности.

Отначало се опита да пише така, сякаш момченцето си въобразява различни сцени и картини, имащи строго информационен характер. Как изглежда стълбището, покрито с дебел лед и нечистотии… Защо в апартамента за живеене ставаха само мъничката стаичка, чиито прозорци гледаха към вътрешния, приличащ на кладенец двор, кухнята с печката и антренцето… Кои хора останаха живи в блока и в кои жилища… Всичко това бе информация, която не само създаваше антуража и общата атмосфера ПРЕДИ СМЪРТТА, но и бе важна за бъдещото доказателство на Основната теорема.

Ето кое трябваше да бъде описано. Момченцето не можеше нито да си го представи, нито да си го въобрази, нито да си го спомни… То мислеше само едно: „Мамо… защо не идваш… чакам те… ела си по-бързо… защо се бавиш, мамо… мамо… мамо…“ Той го повтаряше сто, триста, хиляди пъти. Повтаряше едно и също с известни вариации, а понякога внезапно го говореше и то все по-високо и по-високо, докато не му се причуваше, че скърца отваряща се врата. Тогава млъкваше и затаяваше дъх, замираше, ослушвайки се, готов да се задуши от щастие… Но на стълбището цареше мъртва, каменна, ледена тишина и хлапето поемаше дъх и отново, но вече още по-отчаяно отпреди започваше отначало: „мамо… защо не идваш… мамо… ела си по-бързо… мамо…“

Глава трета

Непостоянството на паметта му беше поразително. Спомените изплуваха като отделни епизоди — безформени, размазани, рехави и винаги откъслечни. Между тях имаше неразбираеми паузи. А много от подробностите си оставаха скрити.

Как бяха носили с мама вода от Нева? ЗНАЕШЕ, че веднъж на два дни я бяха донасяли от реката — мама с кофа, а той с малка тубичка. Стълбището бе покрито с лед (от разплискването на различни кофи по различно време)… Но той не можеше да си спомни ясно как ги бяха пълнили от дупката в леда — сякаш бе чел някога за това, а не го бе преживял сам…