Читать «Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)» онлайн - страница 11

Как хлапето пишкаше и акаше? Канализацията не работеше, водата в тоалетната чиния бе замръзнала. Изнасяха изпражненията с кофа на двора, а когато нямаха сили за това просто ги изливаха на стълбището. Помнеше мръсните стълби и невъобразимо, невероятно и необратимо посрания двор… Повече нищо по този повод…

За щастие, всичко това бе несъществено за Основната теорема. За него можеше изобщо да не се пише. Виж, ако веднъж момченцето се бе подхлъзнало и бе паднало в дупката на леда, от която наливаха вода…

Впрочем в такъв случай нямаше да има вече нищо, всичко би свършило за някакви си пет-десет минути дори ако бяха успели да го извадят от водата… (Той наистина би МОГЪЛ да се подхлъзне, нали? Върху леда беше не по-малко хлъзгаво, отколкото на стълбището. А щом би могъл, значи се е ИЗЛАГАЛ на опасност, нали? Следователно, тук се натрупват смъртни опасности и значи тази несъстояла се случайност също работи за Основната теорема? Това също ли е важно и също ли трябва да го помни? Той се насилваше да прекъсва подобни разсъждения по средата, защото логически щеше да стигне до най-баналния от парадоксите: животът е смъртоносен, защото е пълен със смърт.)

Но защо изобщо не си помняше нито своето тогавашно лице, нито маминото? За него мама тогава беше нещо голямо, топло, живо и радостно… непоколебимо надеждно. Мама бе животът. Всичко останало бе смърт. Мама нямаше лице. Както нямат лица животът, топлото, щастието… Мама беше ВСИЧКО.

Собственото си лице той не беше запомнил, защото това беше нещо съвсем несъществено, като рисунката на тапета… като цвета на пердето… като мириса на одеялото… На кого му пука как мирише одеялото? На кого му пука как е изглеждало лицето му? А може би той просто никога не се е оглеждал? Изобщо имаше ли вкъщи огледало?

Беше запомнил обаче физиономията на Фрося. Сигурно защото беше запомняща се. Друго такова лице наоколо нямаше: розови бузи, червени устни, добре очертани черни вежди… И висок сит глас. Фрося работеше в хлебарница.

Във входа имаше двайсет и три апартамента. Блокът представляваше луксозна сграда от началото на века⁷, строена за инженерите на Петербург. (Така казваха.) Стълбищата бяха широки и удобни. Имаше асансьор и представителен вход. С камина от зелени кахли в долния вестибюл. С портиер. Стените на стълбището имитираха мрамор. Апартаментите се състояха от десет-петнайсет стаи с високи тавани с гипсови орнаменти и входни врати от червено дърво…

След началото на войната настъпиха промени: камината долу не се палеше, асансьорът работеше два дена в годината, входът не се заключваше. Но все още имаше портиер, широките стълбища бяха чисти и нямаше надписи по стените. Разбира се, във всеки апартамент сега живееше не по едно семейство на инженер с прислугата, а по седем, десет, дванайсет семейства.