Читать «Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)» онлайн - страница 8

Родителите на приятеля му не присъстваха нито на първото, нито на второто погребение. Виконта (студент четвърта година в Четвърти медицински институт) се оказа единствен собственик на петстайния генералски апартамент. Вече можеха да слушат „Гласа на Америка“ високо и по всяко време. И да реват своите песни под акомпанимента на китара. И на пияна глава да трошат бокалите от дядовите сервизи… И да водят жени. Но те не водеха жени. И никога не излизаха от Виконтовата стаичка три на два метра, с креват, маса, стелаж с книги и с непрекъснато чупещ се стол.

Ниската масичка с комплекта от лули стоеше край леглото. Виконта обикновено седеше (или лежеше) на леглото, а Станислав заемаше злополучния стол до масата. Пиеха. Съчиняваха. Дискутираха. Зад вратата (затворена по навик) тихо живееха сенките на огромния строго елегантен и по старинному разкошен празен апартамент. Хранилище на миналото. Храм. Гробница. Виконта категорично отказваше да променя каквото и да било. Донесе в стаичката си само дядовата колекция от древни монети и я сложи в лявото чекмедже на масата. Понякога я изваждаше и разглеждаше.

Станислав възприемаше това непрактично поведение като нещо естествено. Макар че естественото тук бе малко. Защо всъщност не изселиха Виконта? Апартаментът беше ведомствен. Защо не го преселиха поне в гарсониера? Или в двустаен? Когато вече след време любознателният Сеня Мирлин зададе на Станислав тези въпроси, той не можа да му отговори, а Сеня в своя си маниер произнесе пред него впечатляваща реч на тема: само романтичните магарета като Станислав търсят загадки, тайни и чудеса в света на непознатото и непостижимото; а няма нищо по-тайнствено, загадъчно и разтърсващо въображението от съветските закони и правила…

Станислав нищо не можеше да възрази, но и не се захвана да разгадава тайните на Виконта-Киконя.

Станислав доста бързо схвана, че в действителност му липсва литературен опит. Това, с което се бяха занимавали в миналото, нямаше никакво отношение към истинската литература.

По-рано те ИЗМИСЛЯХА и затова бяха свободни или по-точно си въобразяваха, че са свободни и се чувстваха свободни, докато не настъпваше времето да ОРГАНИЗИРАТ измисленото. Когато идваше това време, те започваха да изпитват такова съпротивление от страна на материала, че веднага захвърляха работата — беше им ТРУДНО.