Читать «Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)» онлайн - страница 13

Момчето, разбира се, можеше (теоретично) да помни тези обстоятелства и разговори, но стоейки в антрето между вратите само̀, плачеше и молеше мама по-бързо да се върне. Мама не идваше. Закъсняваше с повече от час. Тогава то повдигна желязното резе, откачи куката с усилие, свали резето и отключи. Направи това, което му бе категорично забранено — отвори вратата и излезе на стълбите. Повече не можеше да чака, беше сигурен, че с мама се е случило нещо ужасно, следователно забраните, както всичко друго, са загубили смисъл. Слизаше по стълбите, хванал се за парапета, плъзгаше се по леда и плачеше високо. С някакво странно чувство, все едно е страничен наблюдател, слушаше рева си и жалните си вопли и мислеше, че това няма да му помогне. Не срещна никого на стълбището, но се надяваше, че навън ще види мама. Толкова ясно си представяше отъпканата пътека между преспите и в далечината, почти на кръстовището, мама, че престана да плаче. Хлапето се спря за няколко минути във вестибюла, където отстрани на входната врата имаше цели купчини сняг и кахлените плочки мъртвешки блестяха на пода. Беше пусто и студено като на улицата. То се замисли, дали да не мине през втория изход под стълбището — мама понякога се връщаше от работа именно оттам, защото пътят бе по-къс, макар и по-гаден заради изпражненията в двора.

Видението за мама между преспите на пътеката бе толкова ярко, че той решително тръгна към главния вход и хлъзгайки се по замръзналия под, едва отвори огромната врата.

Всичките й стъкла бяха избити още през септември, когато в двора на ВМА падна петстотинкилограмова бомба, и във вестибюла би трябвало да е толкова студено, колкото и навън. Но когато излезе на улицата го посрещна такъв мраз, че сълзите му замръзнаха и той инстинктивно затисна устата и носа си с ръкавицата. Студът беше неистов, свиреп, разкъсващ, озъбен и убиващ… Мама я нямаше в края на пътеката. Там бе пусто. И хлапето се хвърли напред, където нямаше никой, но където трябваше да бъде мама…

Два пъти се огледа. Веднъж — за всеки случай, и втория път — за да погледне слънцето.

То вече залязваше и се намираше зад гърба му. На фона на сивкавото небе то изглеждаше като размит къс ледена мъгла, пресечен от инверсионната следа от германския самолет-разузнавач. В това слънце и в това небе нямаше никакъв живот, нищо, освен обещание за скорошна и неизбежна смърт. Също както във високите повече от човешки бой преспи, както в мъртвите, слепи без стъклата на прозорците блокове, в бездимните, мъртви комини, в мъртвешката тишина и в зловещата липса на хора наоколо.

(Много години, десетилетия по-късно, когато вече нищо не бе останало от някогашното хилаво, полумъртво, плачещо момче, след като в хората беше умрял споменът за онзи мъртъв, завит с бял саван, пуст град, той продължаваше да помни и да мрази януари, бялата снежна пелена на улиците, онова мразовито, белезникаво небе и онзи заслепяващ къс мъгла — слънцето. Беше ги възненавидял завинаги, изцяло, до последната си капка живот…)

Момчето се тътреше (струваше му се, че тича с всички сили) по булевард „Карл Маркс“ и пресече кръстовището с късия булевард „Финландия“, където през октомври падна голяма бомба, която не се взриви (възрастните казаха, че била пълна с пясък, в който намерили бележка на руски: „Помагаме с каквото можем“). Отляво се издигаше сивото модерно здание, в което преди войната живееше красивата му съученичка Галя и в което сега по всяка вероятност никой не живееше. Предстоеше му още доста ходене до „райсъвета“, където работеше мама в „райжилотдел“. Тези думи бяха познати на момчето, но не означаваха нищо конкретно. Асоциираше ги с огромната сграда, в чиито пусти коридори миришеше вкусно на варена соя, както и с голямата студена стая, в която мама седеше зад бюро, отрупано с камари папки и документи…