Читать «Последният път» онлайн - страница 15

Докторът бръкна с дясната ръка в джоба на престилката си, но явно не намери това, което търсеше, защото я извади, повъртя я като ненужен предмет и след като не се сети за какво друго би могъл да я използва, дълбокомислено я постави върху основата на брадичката си.

— Майка ви ви подаде някакъв къс хартия. Бихме желали да ни го предоставите. Моля!

Това ли било! Най-сетне изплю камъчето, доктор Юда. — помислих си отново, като не спирах да се чудя защо им бе притрябвала една толкова непотребна вещ. Освен ако… — Знаеш ли какво докторе? Върви по дяволите! Както и проклетата ти клиника — …всичко бе истина.

— Не бих могъл да ви дам, нищо докторе и вината за това е в любезното съдействие на вашите санитари. — посочих с поглед Голямата скала от едната ми страна и мистър XXL от другата. — След инцидента с майка ми — нарочно наблегнах на думата „инцидент“. — тези господа прекалено бързо ме доведоха при вас, така че… съжалявам. Каквото и да ми е предала, то сигурно е изпаднало по пътя насам. Съжалявам…

— Достатъчно. — махна уморено с ръка докторът сякаш по цял ден му се налагаше да се разправя с досадници като мен. — Вие разбирате, че ни се налага да ви претърсим, нали мистър… ъъъ Уилингтън? — той кимна към горилите и заби отново нос в монитора.

Не ми оставиха възможност да отговоря и по-добре, защото не бих могъл да узная, какви щяха да бъдат резултатите от това ми деяние. Знаех, че транквилизаторите обедняват асоциациите и интелектуалната продуктивност, но веднага щом действието на препарата отмина, нещо ми подсказа, че последствията щяха да се разграничат силно от представата ми за вечеря на свещи. Тези момчета не си поплюваха. Разбрах го веднага, след като усетих интимната близост на лакътя на единия санитар с черния ми дроб. Малко след това бях ласкаво избутан от другата страна на вратата и отново дишах пропития с дъх на лекарства въздух в коридора. Щом санитарите счетоха работата си за приключена, (не бях и подозирал, колко прецизни могат да бъдат тези мъже с размери на средно голяма будка за вестници), те ме изпроводиха до външната врата и с присъщата си любезност ме изтикаха навън.

— Пази се! — ми заръча бащински единият от тях, на което само свих рамене.

— И пак заповядай, някой път насам. — каза другият и затръшна вратата.

— Едва ли ще се наложи. — смутолевих аз и нагазих в окапващата утрин. Макар времето да беше образец за това доколко добро можеше да бъде едно време, очите ми бяха мокри. Усетих, че плача, едва след като прекосих градината пред клиниката и излязох през външния каменен портал с надпис „Medicus curat, natura sanat“ върху самата арка. Това правеше не по-малко от пет минути след раздялата ми със санитарите и малко повече от половин час от смъртта на майка ми. Действието на лекарството преминаваше и доволен от това аз се отдадох на мъката си.

Трябваше да минат две седмици, докато се появят първите белези — малки червени петънца по кожата, върху различни части на тялото. Когато се появиха в свивката на лакътя ми, не им обърнах особено внимание, но се замислих сериозно щом ги съзрях по слабините си. После си спомних за интервюто, което гледах по телевизията с онзи лекар от Флорида — бе споменал, че според статистиката, голяма част от заболелите бяха прихванали TH-Psi след контакт с контаминирана кръв. Беше ми прозвучало странно, след като знаех, че самия причинител на болестта все още не бе изолиран, но то ми подейства по-скоро като предупреждение и аз не му обърнах особено внимание. Сега, когато белезите бяха налице, думите на лекаря се забиха като пирони в мозъка ми, небето внезапно причерня и за втори път в живота си се почувствах в безтегловност. Не е приятно преживяване за човек, за който се предполага, че трябва да е стъпил здраво на земята, повярвайте ми. Бях се заразил. Но това бе само една част от проблема.