Читать «Последният път» онлайн - страница 14

Д-р Мелвис Уейд бе мъж на средна възраст притежаващ лице, което без проблем би могло да послужи за модел на художник с наклонности към анималистичното изкуство. Фактът, че всеки опит от негова страна да се появи на корицата на някое светско списание бе обречен на абсолютен провал не означаваше, че докторът не бе практичен човек. Той стоеше зад солидно бюро, отгоре на което тихо жужеше компютър НР и като се изключеха спорадичните листи върху полираната повърхност, и принтерът (също дело на НР), който пък ги произвеждаше нямаше нищо друго. В мига, в който влязохме (думата нахълтахме отразява доста по-точно събитието) в кабинета, принтерът работеше. Макар познанията ми по електроника да не бяха на особена висота, реших че става въпрос за един от последните модели на фамилията LaserJet. И в ума ми веднага изникна картина — как хартията бавно излиза от изходното отвърстие, цветовете преливат в изключителното качество на модерната технология, а от гърба на листа гледат обезумелите очи на майка ми, и дланите й, застинали в напрежението на онзи последен момент, от който нямаше връщане. Бях видял на влизане камерите, разположени върху недостижими метални пръти на различна височина и още тогава разбрах, че предназначението им не бе да заснемат най-смешните домашни видеоклипове. Те бяха записали смъртта на майка ми и тази мисъл ме накара да стисна силно очи. В резултат на това усилие, от устата ми излезе слаб звук, подобен на онзи, който малкото дете издава в първия момент, когато разбере, че сладоледът му безвъзвратно е отишъл върху нажежената настилка. Стон, не точно типичен за човек, който току що е изгубил близък, но мисля че останалите добре го разбраха.

— Мистър Уилингтън, — започна булдогът в престилка — съзнавам, че този момент е тежък за вас. Искам обаче да ви уверя, че майка ви е просто упоена и ще се върне в съзнание след по-малко от двадесет и четири часа. — той замълча и аз чух отчетливото бръмчене на вентилатора в кутията НР. — Иска ми се да кажа подобно нещо и за здравословното й състояние, но… Смятам, че вие сте разумен човек и сам съзнавате, колко зле е майка ви.

Що не се шибаш, копелдак! — мислех си. — Майка ми е мъртва. МЪРТВА! Дузина ангели не биха могли да я върнат към живот, ако ще и да са пратени от самия Господ. И ти го знаеш, копеле мръсно.

— Много бих искал да ни сътрудничите. — той изпъшка тежко сякаш му предстоеше да каже сутрешната си молитва пред самия папа. — Разбирате, че всеки детайл, който произтича по един или друг начин от поведението на нашите пациенти силно ни интересува. Що се отнася до конкретния случай с майка ви, не съм убеден че можем да й помогнем, но… на хилядите пациенти след нея… бъдещето не винаги е розово, мистър Уилингтън, но трябва да продължаваме напред.

— И как точно бих могъл да ви помогна? — казах аз с глас потопен в жлъчка. Не ми се щеше да драматизирам, мисълта ми бе насочена единствено към това да не опетня паметта на майка ми.