Читать «Последният път» онлайн - страница 13

— Кучи син! — крещеше, сякаш това бе самата истина, а тя най-бясната кучка на света. — Махай се оттук и да не съм те видяла повече. Махай се, безсрамно копеле! Не искам да те виждам! Махай се!

Уплаших се. Високо горе зад мен охраната се размърда. Чух глъчка, зареждане на пушки на втория етаж — зад железния парапет и разпокъсани викове. Едва успях да вдигна глава и да се извърна, когато нещо изсвистя покрай ухото ми. Ужасът спря. Изведнъж всичко се стовари върху плещите ми и аз се почувствах като Сизиф, който внезапен срив на силите е запратил под тежкия камък. Виждах застинали лица, зейнали усти, които продължаваха да крещят или поне да движат челюстите си, за мен обаче това бе най тихия миг в живота ми. Кръвта бе навлязла в ушите ми или аз крещях истерично, това бе все едно — полуизвърнат към майка си с една ръка върху масата и друга махаща ожесточено във въздуха, аз стоях вцепенено и гледах с очи разширени от ужас и смъртна уплаха. Наблюдавах как кръвта се стичаше по бялото й лице, капеше върху пода, стичаше се по облегалката на стола с изтърбушената седалка и омокряше мръснобелия й халат. От бялото й чело стърчеше спринцовка и се поклащаше в дяволски ритъм. Тъпото копеле отгоре, не се беше постарало дори да се прицели добре (или пък бе направило точно това). Някой извика в ухото ми, каза че тя е само упоена, но аз знаех, че това не е вярно. Майка ми беше мъртва и това бе самата ужасяваща истина. Аз бях сам.

— Махнете го! — крещеше някакъв мъж от охраната. — Веднага го изнесете навън. — извика малко преди в приземния етаж да нахлуят дузина мъже с бели престилки.

Това беше последният път. Знаех го. Последният път, когато видях майка си. Последният път, когато бях щастлив, макар и за десет секунди.

Стъписан, въртях очи на всички възможни посоки и размахвах ръцете си сякаш бяха цветни флагчета за сигнализация. Видях малкото листче в стиснатия до болка юмрук и го нагълтах без да се замисля. Може би, защото това бе последното желание на майка ми или просто от смъртна уплаха, не знам. И досега не мога да си отговоря на този въпрос. Единственото, което ми идва наум връщайки се години назад е, че тогава съдбата действително стовари тежкият си чук върху главата ми и това бе най-болезненото стоварване в моя живот. Миг по-късно бях в обятията на двама санитари, които бяха с общо тегло около пет пъти по-голямо от моето собствено.

Бях отведен право при директора на болницата. Пустите коридори по които вървяхме, обляни в мека жълтеникава светлина контрастираха доста силно с мрачното поведение на мъжете до мен. Голяма заслуга за поомекналото ми поведение имаше инжекцията, чието количество не успях да видя, но добре почувствах иглата, която се заби сред най-месестата част от тялото ми, както и впръскването на течността — предполагам някакъв транквилизатор.