Читать «Последният път» онлайн - страница 12

Майка ми спря за малко да си почине и аз видях пулсиращата вена върху слепоочието й. Не бях съвсем сигурен, че бях добре. Това, което бях чул, бе достатъчно да развали обядът ми, а аз не бях от момчетата, които храносмилаха лошо. Що се отнасяше до останалото, което ми предстоеше да чуя и видя, е… предполагам знаете що е анорексия.

— Никой, никога, по никакъв повод не ме е карал да върша нещо против волята си. Не и безнаказано. — изръмжа майка ми. — Дори и баща ти, който толкова много обичах и продължавам да обичам. Ти помниш дългокосия Пити, нали? Пити от магазина за рибни деликатеси на Ролекс — Арабина, за който се говореше, че е преспал с всички хубави мацки в квартала.

Аз опулих очи — единственото нещо, което можах да направя без усилие.

— Да — каза тя. — Той се опита да легне и с мен, малко след като баща ти… Така де, искам да ти кажа, че това за Пити не е съвсем вярно, що се отнася до мен той получи безплатен подарък — замразена скумрия във въшливия си задник. Бях разстроена и може би това го спаси — не исках да петня честта на баща ти. Иначе можеше да е сом.

Не издържах — и двамата се разхилихме. Смях, който отприщи всички чувства в мен, който поохлаби опънатите ми до скъсване нерви и ме поуспокои. Нервен и силен, но ако не бе той сигурно щях да зарева.

След като се насмяхме, майка ми положи отново отворената си длан върху масата и аз не се поколебах — подадох моята, един кратък миг на щастие, съвсем кратък, в който най-много ми се искаше да повярвам, че тя е добре. Чувствах се отново като „доброто дете на мама“, в дните, когато си играех с останките от счупения червен камион с надпис „Кока Кола“ върху страничния кант на ремаркето и наръбаната филия със сладко от сини сливи в ръка.

— Много се радвам, че успях да те видя, Тими. — каза тя и аз сведох засрамено глава, зачервен до уши. — Погледни ме, моля те!

Докато бавно премествах погледа си от мръсния под, усетих как тя пъхна нещо в ръката ми. Меко и шумолящо — това бе къс хартия, върху който с разкривени букви бе написан някакъв телефонен номер. Загледах се в цифрите омагьосано, не нямаше грешка, майка ми бе написала номера с кръвта си.

— Искам да запомниш добре всичко, което ти казах. Знам, че не е трудно за умно дете като теб. И да закусваш добре! — тя погледна към листчето в ръката ми и заговорнически ми намигна.

Знам какво означаваше това — тя искаше да запомня телефонния номер и да изям листчето. Едва успях да хвърля един поглед върху него и да повторя номера, когато силен вик за малко не разкъса тъпанчето ми. Много ми се искаше да се разделя с майка ми така, както я видях преди малко — със застинало в добродушна усмивка лице и протегната към мен ръка. За съжаление обаче истината обещаваше да бъде съвсем друга. Когато викът се повтори и аз се извърнах към нея, видях нещо, което ме смрази. Едва успях да позная майка си — гледаше ме едно погрозняло от страшното усилие лице, дълбоки бръчки, които се спускаха покарай носа й, около очите й и завършваха с дълбоко, и грубо нарязан пролом под брадичката й. Очи, които хвърляха мълнии.