Читать «Последният път» онлайн - страница 11

Първо прихна ченгето, което бе дотърчало най-напред, но останалите се съвзеха съвсем бързо, разхилиха се сякаш бяха чули един от онези тъпи вицове по радио АЙВИ, хапвайки хот-дог в тъпите си брички и наливайки се с кафе. Хич не ги беше еня затова, че бях убила човек, не, те се смееха на това че Джими — Тлъстака е бил трупясан от жена. Те не виждаха в него мъртвия си колега, той отдавна беше престанал да е такъв за тях (може би още щом бе прекрачил за първи път прага на участъка с опънатата по корема полицейска риза и омазнената кутия от понички — Дънкин Донатс). Стана ми някак зловещо щом разбрах, че самата полиция е престанала да вярва, че е такава. Помислих си: „Ето, сега вече си го получи Мери. Грабна пуйката от томболата. Всички ще ти се изредят отгоре, а после славно ще замажат новата сграда с червата ти. Честито!“

Майка ми нито потвърди, нито отрече да са го направили (поне първата част). Не посмях да я попитам. Защо ли? Ха, отговори си сам, ако можеш.

— Един от тях — продължи тя — даже се изцепи, че Тлъстака му дължал пет долара заради някакъв бас, според който той никога не би могъл да напъха малкия, пухкав Джими отново в жена! И това, докато малкия Джими още изстиваше. За първи и единствен път в живота си с чиста съвест аз исках да убия човек. За мен това бе не просто желание за убийство не, не, то беше желание за мъст, предизвикана от омърсяването на целия човешкия род. От това, че такива като тях потъпкваха достойнството на символа, който бог беше влял в неговото най-велико творение — венеца на мъдростта и труда му. Самата аз се чуствах достатъчно низша да го направя — да убия.

Майка ми поклати глава и аз разпознах в това движение осъдителният тон, с който често посрещаше слабите ми бележки от училище. Страхотно, мислех си, грижовната ми майка не се срамеше да подръпне от травата или пък да убие, но когато станеше въпрос за мен, бе способна да се превърне в светица. Хич не беше зле. Чак сега разбирам, че в мъката и безочливостта си, тя винаги е съзнавла, че без мен оставаше сама. Независимо колко свободна я караше да се чувства дрогата, майка ми винаги се бе чувствала зависима от мен, една от онези зависимости, които винаги са били трудни за обяснение, освен от може би, наркоман изпаднал в абстинентен синдром.

— Доказаха алкохол в кръвта на полицая, — каза тя — което щеше да бъде осмото чудо на света, ако не беше станало. Това донякъде успокои духовете, но слабо ме интересуваше, както и всичко останало свързано с полицейските участъци в страната — за мене те бяха покварени домове, а хората работещи там — загубени души. Но то си имаше и положителните страни — аз се спасих от прегръдката на големия Светльо.