Читать «Последният път» онлайн - страница 10

Както и предполагахме, нямахме никакви проблеми през първите три пункта — ченгетата или бяха заспали непробудно или ги мързеше да си надигнат задниците в толкова мразовита утрин. При четвъртата контрола обаче, едно скапано ченге ме докопа иззад гърба и ме задърпа към колата си. Нали ги знаеш — ония скапаняци, които наричат себе си служители на закона, макар че единственото нещо на което служат безрезервно да е оная им работа. Проклетника сграбчи силно рамото ми и започна да бръщолеви на някакъв свой пиянски език — думи примесени с оригвания и псувни, сякаш си мислеше че аз не бях нищо повече от поредната курва. Изрече цяла тирада от цинизми, част от които бяха недопустими за по-голямата част от строителните работници. Неща от сорта на: „Шъ тъ ръгам маце; Ъъъ, ш’ти скъсъм късата рокличка“ и т.н. (макар тогава да бях нахлула най-дебелия вълнен панталон, който успях да изровя в къщи, трябва да призная, че това звучеше почти благо за моите 43 години).

Бях четвърта в колоната — първите трима минаха през контролата незабелязано, ала зад мен имаше още двама. Единствената мисъл, която се въртеше в главата ми бе как да отклоня вниманието му за да не наруша колоната. Въпреки че полицая беше доста фиркан, той положително щеше да изтрезнее в момента, в който зърнеше белезите на TH-Psi върху тялото ми, затова направих единственото възможно — побягнах. Свих зад ъгъла на някакъв прясно замазан строеж и се въоръжих с една доста тежка тухла в ръка, имах намерение да го фрасна по гърба или по рамото, но в никакъв случай да го убивам.

За негово, а в последствие и за мое нещастие, той беше толкова пиян, че не можеше да улучи двукрила врата от първия път, та камо ли оная ми работа. Оня копелдак трябваше да се провре между две желязни подпори на разстояние метър, метър и половина една от друга за да ме подмине и с това да се свърши всичко, но вместо това той се олюля в момента, в който минаваше покрай дебелите ми панталони и точно вече си мислех, че ще се изтърси мъртво пиян на земята, и ще захърка, той се задържа някак си на крака и се втренчи право в мен. Бях толкова изненадана и уплашена, че единственото рационално нещо, което ми идеше наум бе да изкрещя (рационално или не, все пак то бе единствено). Не знам как се получи, може би това бе част от уговорката, част от отговорността, за която говорихме преди да тръгнем, че всеки поема върху плещите си — не можех да проваля цялата операция само, защото ме беше гепило някакво пияно ченге. Все пак таях известна надежда, че щом го халосам здравата ще скрия тялото в строежа и ще настигна останалите, но не бях права. Когато онова копеле затътри пияното си туловище след мен, то вече се беше обадило до другите постове и точно покривах окървавения труп под някакви омазани с вар ламарини, те се изсипаха на строежа, като духовете от деня на вси светии.

Да ги беше видял, Тими, само да ги беше погледнал един единствен път — щеше моментално да ти се изясни защо сме на тоя хал. Не в болестта е причината, Тими, не в нея, в хората е! Изродили сме се. Не сме същите. Не сме вече хора, само обвивки на хора, отвътре сме зверове, изроди или още по-лошо — слуги на рогатия. Онези педерасти видяха как покривам трупа и какво мислиш направиха? Не, те не размахаха белезници, нито пък заредиха пистолетите си, както това обикновено се случва във „Великолепната Седморка“, щом някой гадняр обърка конците. Вярно, някои от тях бяха с разширени зеници, но причината за това бе дълбоката дрямка и сумрака в който всички стояхме около строежа.