Читать «Тази сутрин» онлайн - страница 7

този свят е и мой,

но преминавам през него

на пръсти

* * *

в коридора на болничната пейка —

забравени цветя,

някой е роден,

някой е умрял,

дошъл е той

или си е тръгнал…

без нищо

* * *

в шепите на старите стени

се е сгушил манастир,

меко мъхът попива

камбанения звън…

* * *

за цвета

пеперудата венча се,

на сватбен път,

само аромата му

със нея тръгна

Вечер

на брега

нощта

огньове пали —

прозорци,

зад които

на деня

е сладък хляба

El Zocalo

нощта омагьоса ме

и в мрак ме превърна,

през него тръгнах на път

преди дошло да е утрото,

но зорница изгрее ли

отново във ден се превръщам,

във себе си…

на оня площад

Блус

едно глухарче

се оплита

в петолинието

на паяжината —

вятъра композира

блус

Насищане

от сто желания наситен

кристализирам бавно в теб

Ухания

уханието

на топящ се сняг и лавандула

така обърка вятъра

*

уханието на цъфнали кестени

и запалена есенна шума

така обърка дъжда

Нощ

песента на прилепите

прониза

нестинарсткото хоро

на светулките

Стъпки

имаме един и същи сън,

сънуваме, че се събуждаме

на сън и в този сън сме птици,

политаме и знаем, че трябва да летим

и да кацнем преди да се събудим

Привечер

привечер

вълната

ме тегли

навътре…

като

ръката ти

към

Луната ти

Вълната люби на кълбо

„спокойното море е

огледало на девица,

крие срамежливите релефи

на плътските желания,

възбудени от срещналите се течения,

вълната люби свита на кълбо…

и само вятър —

опитен любовник скитащ —

ще развълнува хълбоците й,

които лепнат от сребърната слуз

на капеща луна“,

брегът е воайор,

нахранен с пяната,

останала за доказателство от похотта

* * *

като лодка без гребла

остана чувството надолу

да се рее,

леко,

нежно

по вълните,

тогава Птиците

от полет тежък,

спряха се на нея

* * *

дъно в нефритово зелено,

фиеста de la grande

в тишина

* * *

забравени тайни шепнат вълните,

намерени в стъпките по пясъка.

* * *

по мекия сняг днес

дъжда е стъпвал — стъпки към небето

* * *

четиридесет и осем мига,

това е границата

на бавното умиране,

48 удара на сърцето

в противоположната

на другия посока,

бавно,

бавно,

бавно то спира — препълнено,

последния удар няма посока,

той не е удар,

той е полет на пеперуда.

Молитва

в шепите ти

шепна молитва —

чуваш ли как

капе сърцето

Стъклопис

в храма

търся устните ти —

някъде сред

шарените светлини

на стъклописа

Подарък

подари ми се,

но няма къде да те сложа,

тогава в ръце ще те държа

и ще те шепна

Нося те

нося те

през пясъчната буря на сълзите,

нося те

през прибоя на разбитите очаквания,

нося те

през чистия възторг на капка утринна роса,

нося те

през себе си…

до другия бряг

Тишина

където свършва

спиралата на раковината притихвам,

за да чуя как Тишината се навива…

*

с нежни пръсти

по грапавините на дърветата,

тишина

мъглата композира

Затворен

между мен и небето

кристалната решетка

на замръзналите клони —

свободни са птиците

Октави

капки дъжд

по петолинието

на паяжината —

октави от светлина

Утро

утро…

бърза

светлината

да изтече

в меките

длани

на листата

Поглед

долината се разлисти —

манастира се повдига на пръсти,