Читать «Тази сутрин» онлайн - страница 6

в очите сребърен прах,

една птица откупва си сянката —

полъх…

полет…

писък…

приземяване…

притичване…

притихване

Камбани

звън…

на малки късчета

взриви се камбанарията —

ято събудени гълъби

Ковачница

ковачницата стара

под снега заспа

и чука вече

не отмерва времето,

сега снежинките

са тихия часовник,

без ритъм…

без звук

бавно…

бавно

времето се спира

между Било е и Ще бъде

Уморени

да подковеш думите,

когато, като уморени коне,

спират се

облени във пот и във пяна,

малко,

много малко

преди да издъхнат

в последната надпревара

със времето,

преди да притихнат

като шепот по миглите

и преди,

много преди

да докарат

сълзите от извора

Там-триптих

от утринната роса

натежаха цветовете на глухарчето —

паяче грижливо ги привързва

*

залез,

изгряват

искрящи

игличките

на бора

*

съблича се глухарчето,

за да накърми вятъра

от лятото роден

под пухеното одеяло на мъглата,

цел ден земята си поспа,

само привечер Слънцето отгърна го,

видя, че пушеха комините

и тръгна си спокойно то

* * *

утро,

на върха мъглици

се събират,

за да си разкажат

сънищата,

преди да се

събуди слънцето

* * *

да надникне в очите

на слънцето искаше луната,

но тъкмо да го стори

и то…

* * *

не се постигнах в Тишината,

но се изпълних,

за да посъществувам

още миг

* * *

сънувах две Луни,

изгряваща една,

а друга във зенита,

събудих се,

сънувал бях Очи

* * *

ти, която идваш от Юг,

пееш песента

на чучулигата,

свила гнездо

в детелинената нива,

пиеш сутрин

от росата,

тръсваш главица

и се Извисяваш

* * *

огнен пламък

запали пръстите

на старото дърво,

без болка

падат

изпуснати

последните

листа

* * *

наранено желание,

белег от тръпка —

пъпка разлистена в скръб

* * *

небето му се иска да вали,

с колко малко думи

се събраха облаците,

а на сърцето,

за да се разплаче,

колко думи му са нужни…

* * *

като тетрадка съм аз,

от която някой постоянно взима

средния лист,

кога ли ще останат само кориците

* * *

утро,

Луната наднича жадно

през воала на мъглата,

няма ли да свършва тази сватба…

* * *

вечер,

като арфа реката снага е извила

и лодка самотна по вълните — струните

свири

* * *

есен —

на старата череша

малка тиква се е покатерила

през лятото,

а сега и свършва криеницата

* * *

утро —

съня и Слънцето

сключиха примирие —

и на две ме разделиха

* * *

заскърца пясъка,

един остров

хвърли котва

във залеза,

разплискани птици…

* * *

до вчера Луната билки събираше,

но тази нощ дълго се чуди,

деня беше помел и застлал

земята със бяло

* * *

дърво в сърцето на полето,

замръзващо, само,

сърцето в него

бавно,

бавно спира,

дори и вятъра

не може

пулса му

да преброи

* * *

на клоните

кръвта изтича

през листата —

треперещи сърца

* * *

избягаха листата от клетката

на есенните клони,

вятарът им даде ключа

* * *

водата през пясъка минава —

става чиста,

а чувството ни колко път ще изминава

през нас,

през друг,

през сънища и време

и То да стане чисто.

* * *

утро,

през мъглата гъста

бръква Слънцето,

нежни пръсти наранени —

розов прах

* * *

Cancun

този бряг е и мой,

защото пясъка тук говори

с гласа на моите стъпки,