Читать «Тази сутрин» онлайн - страница 9

за бързо кипване…

и стъпки боси

по ръба на „О“-то,

където орловите пера си слагат,

за да се разполетят,

да се разпръснат,

раззвучат

във бяло беззеничие —

око обърнато нагоре

от допира на ресниците с небето

Плетка

устните ти са като червена прежда

а говоренето ти като ромолене на вретено

изтъкавам се за теб

а после се разплитам

в нишката на твойто искане

вдявам те през мен

със слюнка от любов прилепена

игленото ти ухо

пропуска само струя

от разпенен вятър,

а възелът е неродена мълния

възела така ме разгорява,

че облото на тази мълния попива във Очите ти

кълбовидна мълния —

разплитай я,

ще ти покаже пътя

в лабиринта,

аз чакам…

покажи ми прогорените си пръсти

нишката е тънка —

сребриста ципа,

тръгвам по твоето Желание…

навътре

внимавай

паякът-еквилибрист

сам свойта нишка иска все да скъса,

но милостта не му е отредена

да,

тънка е коприната

на сокотока му

ще я скъса…

победа ли е

или наказание

мълчи Арахна,

ти кажи Атина

Secretum optimum

/алхимическа прескрипция/

събирам думите,

накисвам ги във кръв,

разбърквам ги със меч,

суша ги във сърцето си

и после

така ги подарявам,

а ти

приемаш ги,

пречистваш ги

през огъня

на своето сърце,

разтваряш ги отново

във влажната утроба

бавно,

тихо,

в тъмното,

на половин луна,

а после

ги изпиваш

ведно със млякото

от пътя

на моята галактика

Празник на робите

в sensus allegoricus

на думите ти

потича бистротата

на недостигнатите

извори…

горе в планината

на потока

старото русло

е като новото

но мътнината е

на дъното

corriger la fortune

тръгни към изворите,

там е радостта

на роба

във времето на Сатурн

Сливане

в коридора на блока

влезе разгонена котка

във тъмното…

и така усука във плач тъмнината,

че тя се затича нагоре по стълбите

излезе на покрива

промуши луната

и бавно

се сля пак с тъмнината

разголена

на другата улица

Или

защо ме води отвикването

на тази среща във утрото,

пях като птица среднощна

на друга, която не вижда ме

а сега съм забравил мелодията

на нашата среща във утрото,

отвикнах от слънцето ли

или от това че няма „Дали“,

ако съм Или не съм,

запомнил съм жестовете на очите

и сега ще те

промуша

Или

промия със тях

със себе си

Или през себе си…

колко много „Или“

забравих че очите

не знаят „Или“

ТАДА в сезона на НАВА

една вълчица

ближе раната —

страха между плешките…

после ме обръща по гръб

и захапва артерията

в ляво…

но само я стиска

обезкръвява спомена

бавно…

и малко преди да спре

пулсирането

я пуска…

взривяват се днешни присъствия

в очите ми…

в очите и…

от една сингуларност

това е ТАДА на вълците

в сезона на птиците НАВА

Симетрии

небесата скитат,

а пътищата

набъбват

като нозете ни —

игра на дама

между

Земята

и

Небето,

захвърлили

камъчето

на Себе си,

в Себе си…

Спомен

за

Симетрии

Absinthe

с две зърна грозде

правиш абсент

за устните ми

в улея топъл

между гърдите си…

а стрък Arthemisia absinthium

нощта ще добави…

Затъмнение

видях Ги да се прегръщат,

тази палава щерка на Земята — Луната

след толкова тичане накрая

не можа да избяга от прегръдката на Слънцето,

най-огнената, точно в средата на деня,