Читать «Самотни пясъци» онлайн - страница 148

— Имам да ти казвам някои неща. — Остави вратата да се затръшне и се приближи към Пит.

Той се вторачи в нея и му трябваха поне пет секунди, за да се съвземе от изумлението си.

— Ако желаеш да разговаряш с мен, ще го направиш със сдържан тон.

— Свърших с това да се сдържам. Дотук ми дойде — заяви тя и направи рязко движение пред гърлото си.

— Грейс! Грейс! — Зачервена, с разширени очи, Карол се появи от кухнята с Обри на ръце. — Какво ти става? Ще изплашиш детето.

— Отведи Обри обратно в кухнята, мамо. Не че ще остане травмирана за цял живот, ако чуе майка си да повишава глас, но все пак.

Сякаш да я опровергае, дъщеря й наведе назад глава и изплака. Грейс потисна желанието си да я грабне, да избяга от къщата и да обсипе личицето й с целувки, докато сълзите й пресъхнат, и решително остана на мястото си.

— Обри, веднага престани. Не се сърдя на теб. Иди в кухнята с баба и пийни сок.

Момиченцето заплака още по-силно, задърпа се от Карол и протегна ръчички към Грейс. Сълзите се стичаха по бузите й.

— Карол, отведи детето в кухнята и го успокой.

Подобно на дъщеря си и Пит потисна желанието да утеши детето; вместо това махна нетърпеливо към съпругата си.

— Детето не е плакало цял ден — промърмори той и обвинително погледна Грейс.

— Е, сега плаче — сряза го тя, но освен раздразнение вече изпитваше и вина, докато слушаше хленченето на Обри в кухнята. — И ще забрави след пет минути. Това е предимството да си двегодишен. А когато пораснеш, не забравяш така лесно сълзите. А ти многократно ме караше да ги проливам.

— Няма родител, който да не е разплаквал детето си.

— Но някои родители въобще не опознават детето, което са отгледали. Никога не си ме познавал истински.

В този момент Пит би искал да е прав. Един мъж определено се намира в неизгодно положение, когато седи на стола с вдигнати на масичката крака и е без обувки.

— Представа нямам за какво говориш.

— Или може би си ме познавал, а аз греша. Познавал си ме, но не обръщаше внимание какво искам, защото не съвпадаше с твоето желание. Знаеше — продължи тя тихо, макар в тона й да се долавяше скрит гняв. — Знаеше, че искам да стана танцьорка, че мечтая за това. И ме остави да си градя въздушни кули. Да, позволяваше ми да взимам уроци. Е, от време на време мърмореше за парите, но независимо от това ги плащаше.

— Похарчих толкова средства в продължение на доста време.

— А защо го направи, татко?

Той примигна. Никой не му бе казвал „татко“ от близо три години и сега сърцето му се сви.

— Защото ти настояваше да взимаш уроци.

— Но какъв е бил смисълът, ако не си ми вярвал или никога не си възнамерявал да ми позволиш да продължа?

— Това са стари неща, Грейс. Беше прекалено малка да отидеш сама в Ню Йорк, а и това беше просто някаква приумица.

— Не бях толкова малка. Може да е било приумица, но беше моя приумица. Никога няма да разбера дали ме бива или не като танцьорка. Никога няма да разбера дали щях да превърна мечтата си в реалност, защото когато се обърнах към теб за помощ, ти ми каза, че съм прекалено голяма за подобни глупости. Прекалено голяма за глупости — повтори тя, — но прекалено малка, за да ми имаш доверие.