Читать «Самотни пясъци» онлайн

Етан се изтръгна от сънищата и се надигна в леглото. Все още беше тъмно, но той обикновено започваше деня си преди зазоряване. Допадаха му тишината, простичките действия, усилената работа, която предстоеше.

Никога не съжали, че избра този начин на живот. Макар хората, осигурили му и избора, и начина на живот, вече да бяха мъртви, той все още чуваше гласовете им в хубавата къща близо до водната шир. По време на самотната си закуска в кухнята често се улавяше да вдига поглед в очакване да зърне как майка му влиза, прозява се, а червените й коси, разрешени от съня, падат над очите й и почти я заслепяват.

И макар че бяха минали близо седем години от смъртта й, той чувстваше нещо утешително и уютно в този мяркащ се сутрин образ.

Ала мислите за мъжа, станал негов баща, все още му причиняваха болка. Твърде малко време беше минало от смъртта на Реймънд Куин — едва три месеца, а и обстоятелствата около нея бяха грозни и необясними. Загина при автомобилна катастрофа в един сух мартенски ден с дъх на пролет. Колата се движела с голяма скорост и шофьорът не успял — или не искал — да я овладее на завоя. Според разследванията е липсвала физическа причина Рей да се сблъска с телефонния стълб. Но съществуваха доказателства за емоционални причини и те именно тежаха на сърцето на Етан.

Замисли се за това, докато небрежно прокарваше гребена през все още влажните си от душа коси; успя обаче само да поприглади за момент гъстите, изсветлели от слънцето къдрици. Избръсна се пред покритото с пара огледало. Сините му очи спокойно наблюдаваха как нанася пяната и премахва поникналата през нощта брада от обветреното, почерняло от слънцето ъгловато лице, загатващо за тайни, които рядко изпитваше желание да споделя.

На лявата си страна имаше белег — удари го най-големият му брат, а майка им търпеливо заши раната. „Имах късмет — помисли си, прокарвайки палец по избледнелия белег, — че мама беше лекарка.“

Едно от трите й момчета неизменно се нуждаеше от спешна помощ.

Рей и Стела ги бяха прибрали — три подрастващи, диви, наранени, отчуждени момчета. И ги превърнаха в свое семейство.

А преди няколко месеца Рей прибра още едно. Сега Сет Делаутер беше един от тях. Етан го прие като нещо естествено. Но не всички мислеха така. Из малкото градче Сейнт Кристофър продължаваше да се мълви, че Сет не е просто поредното прибрано от Рей Куин бездомно момче, а негов незаконен син. Дете, заченато от друга жена, още докато е била жива съпругата му.

Младият мъж не даваше ухо на клюките, но му беше невъзможно да пренебрегва факта, че всеки път, когато десетгодишният Сет го поглежда, съзира очите на Рей Куин.

В същите тези очи пробягваха и сенки, добре познати на Етан. Нараненият различаваше наранения. Знаеше, че животът на момчето, преди Рей да го прибере, е представлявал същински ад. Самият той бе преживял такъв кошмар.