Читать «Самотни пясъци» онлайн - страница 145

Той се размърда неспокойно на стола. Трогна се от очевидната искреност в очите й, но изпитваше чувството, че тя още опипва почвата и трудната част тепърва предстои.

— Просто не разбирам какво става.

— Ще успееш да го проумееш, сигурна съм. Значи преценяваме, че си стабилен във финансово отношение. Имаш собствена къща и една трета от тази. Продължаваме. Вярваш ли в институцията брак?

Той схващаше дали един въпрос е щекотлив, когато му го отправят.

— При някои се получава, при други — не.

— Не, не. Имам предвид вярваш ли в самата институция.

— Да, но…

— Тогава защо, по дяволите, не си на колене с пръстен в едрата си непохватна ръка, и не молиш жената, която обичаш, да даде на дебелата ти глава още един шанс?

— Аз съм търпелив човек — подхвана Етан бавно, — но обидите по мой адрес започват да ми писват.

— Да не си посмял да станеш — предупреди тя, виждайки го как се надига. — Кълна се, че ще те ударя. Господ ми е свидетел колко ми се иска.

— Това е другото, което непрекъснато ми се повтаря. — Но остана само защото му се струваше, че ще бъде по-лесно да приключи с цялата история веднъж завинаги, и то сега. — Давай тогава и кажи всичко, което си си наумила.

— Въобразяваш си, че не разбирам. Или не ми е ясно какво те измъчва. Е, грешиш. Изнасилиха ме, когато бях на десет години.

Болка сви сърцето му.

— Господи, Анна! Съжалявам. Представа нямах.

— Сега вече имаш. Това променя ли ме, Етан? Не съм ли същият човек, който бях и преди тридесет секунди? — Отново пресегна към ръката му и този път я задържа. — Знам какво е да си безпомощен, ужасен и готов да умреш. Но и знам какво е да изградиш живота си въпреки това. Наясно съм, че винаги ще нося в себе си ужаса от случилото се, независимо колко съм научила или доколко приемам и осъзнавам, че вината никога не е била моя.

— Не е същото.

— Никога не е едно и също при различните хора. Но ние имаме и още нещо общо помежду си. И аз никога не разбрах кой е баща ми. Дали е бил добър или лош, висок или нисък; дали е обичал майка ми, или я е използвал. Представа нямам какво точно съм наследила от него.

— Но познаваш майка си.

— Да. А тя беше великолепна. Красива. Твоята не е била такава. Изтезавала те е — физически и емоционално. Превърнала те е в жертва. Защо допускаш и сега да продължава да те превръща в жертва? Защо й позволяваш да те победи дори сега?

— Притеснявам се за себе си, Анна. За това какво съм наследил от родителите си. И не ти говоря за цвят на очите, за алкохолизъм или дълголетие.

— Явно доста си мислил по въпроса.

— Да. Налагаше се да взема решение и го направих.

— И си решил никога да не се жениш и да нямаш деца.

— Няма да е честно.

— Тогава ще се наложи да си поговориш със Сет скоро.

— Със Сет?

— Все някой трябва да му съобщи, че никога няма да има жена и деца. Добре е да го знае отрано, за да се предпази и да не се ангажира емоционално с жена.

В продължение на няколко минути той стоя със зяпнала уста насреща й. Накрая все пак смутолеви:

— За какво, по дяволите, говориш?

— За наследствеността. Как да сме сигурни кои точно лоши черти от Глория Делаутер е наследил? А при нея не са малко: проститутка, алкохоличка, наркоманка.