Читать «Самотни пясъци» онлайн - страница 135

— Греши и типичен пример за това колко греши е огледалото. Във вените му не само тече нейната кръв, но е прекарал първите дванадесет години — тогава, когато децата се впечатляват най-силно — в обкръжение, което би повлияло на всяко съзнание. Ала вместо това се е превърнал в Етан Куин. Защо трябва децата му — децата, които двамата ще създадете — да не наследят онова, което е изградил от себе си?

— Ще ми се да се бях сетила да му го изтъкна — пророни Грейс. — Но бях така шокирана, тъжна и разстроена. — Затвори очи. — Но ми се струва, че нямаше да има никакво значение, дори да го бях казала. Той нямаше да ме чуе. Той не ме слуша — изрече бавно. — Не ме смята за достатъчно силна, та да живея с миналите му преживявания.

— Обаче греши.

— Да, греши. Но решението му е окончателно. Не ме иска. Изборът бил мой. Но аз го познавам. Ако заявя, че приемам отношенията между нас такива, каквито са, и пожелая да продължим, това ще го измъчва.

— А ти можеш ли да ги приемеш?

— Задавах си този въпрос дни наред. Обичам го достатъчно и съм готова да приема сегашните ни отношения още известно време. Но и аз ще се измъчвам. — Поклати глава. — Не, всъщност това не би ме задоволило. Не мога да приема само част от него. И не мога да искам от Обри да го приеме просто като приятеля на мама.

— Браво на теб. А сега какво възнамеряваш да правиш?

— Не знам. Не и когато и двамата очевидно се нуждаем от различни неща.

Анна въздъхна нетърпеливо.

— Грейс, ти и само ти можеш да вземеш решението. Но първо нека ти кажа: в началото с Кам не се понесохме на крилете на любовта. Желаехме различни неща — или така си въобразявахме. И докато открием какво искаме заедно, доста се понаранихме. Но се изправихме лице в лице и се справихме.

— Трудно ми е да се изправя лице в лице с Етан.

— Но не е невъзможно.

— Не, не е, но… Той не постъпи честно с мен, Анна. Как да го забравя? През цялото време ме остави да си градя въздушните кули, а е знаел, че ще ги разруши. Сигурна съм, че съжалява за това, и все пак…

— Ти си сърдита.

— Сигурно си права. Веднъж вече един мъж се отнесе така с мен. Баща ми — уточни хладно. — Исках да стана танцьорка и той знаеше за тази моя мечта. Не ме насърчаваше, но ме остави да ходя на уроци и да продължавам да мечтая. И когато имах нужда да застане до мен и да ми помогне да осъществя мечтата си… ме отряза. Простих му, или поне се опитах, но нещата никога вече не станаха същите. После забременях и се омъжих за Джак. Вероятно аз пък съм разбила неговите мечти и той никога не ми прости. Знам ли?

— Опитвала ли си се някога да си изясниш отношенията с него?

— Не. И той ми даде избор подобно на Етан. Или нещо, което виждат като избор: да постъпя според техните желания. Да приема онова, което искат, или да живея без тях. Затова ще живея без тях.

— Разбирам те. Но дори това да задоволява гордостта ти, какво прави със сърцето ти?

— Когато ти разбият сърцето, ти остава единствено гордостта.

А гордостта, Анна добре знаеше, може да се превърне в нещо студено и горчиво.