Читать «Самотни пясъци» онлайн - страница 128

Захладня, но не от това й бе студено. Толкова студено.

Той завърза въжетата, без да отрони думичка. Така както и плаваха към брега — мълчаливо. Качи се отново в лодката и седна срещу нея. Лунната светлина стигаше, за да вижда лицето му.

По него не се четеше никаква радост.

— Не мога да се оженя за теб, Грейс. — Изговори думите предпазливо, съзнавайки, че ще я нарани. — Съжалявам. Не съм в състояние да ти дам онова, което желаеш.

Здраво преплете ръце — поколеба се дали да не ги свие в юмруци и да го удари, или да ги отпусне като старица.

— Значи ме излъга, когато каза, че ме обичаш.

Може би ще е по-милостиво, ако й заяви, че е така. Не, това щеше да е постъпка на страхливец. Тя заслужаваше истината. Цялата истина.

— Не лъжа. Обичам те.

Има степени на любовта. Тя не бе глупачка, за да не го знае.

— Но не ме обичаш достатъчно, за да се ожениш за мен?

— Никоя не бих обичал повече от теб. Но съм…

Вдигна ръка да го спре. Хрумна й нещо. Ако това е причината да я отблъсква, никога няма да му прости.

— Да не би да е заради Обри? Защото имам дете от друг?

Толкова рядко действаше импулсивно, че я изненада, когато я стисна яростно за ръцете.

— Обичам я, Грейс, и бих бил горд да мисли за мен като за свой баща. Знаеш, че е така.

— Нищо не знам. Твърдиш, че ме обичаш, че обичаш и нея, но не ни искаш. Нараняваш ме, Етан.

— Извинявай, извинявай. — Той пусна ръцете й, сякаш изгаряха дланите му. — Знам, че те наранявам. Знаех, че ще го сторя. Нямах никакво право да позволя нещата да стигнат дотук.

— Но все пак стигнаха — отбеляза тя. — Трябва да си се досещал, че ще изпитвам чувства към теб и че ще очаквам взаимност.

— Знаех. Трябваше да съм честен с теб. Нищо не ме извинява. — „Като изключим, че се нуждаех от теб — помисли си. — Нуждаех се от теб, Грейс.“ — Женитбата не е за мен.

— О, не се отнасяй към мен като с глупачка, Етан. — Тя въздъхна, толкова съкрушена, че дори не се разгневи. — Хора като нас нямат връзки, любовни афери. Ние се женим и изграждаме семейство. Ние сме обикновени, земни хора и колкото и да сме смешни в очите на някои, сме точно такива.

Той гледаше в ръцете си. Права е, разбира се. Или поне отчасти. Но не знаеше, че той не е обикновен, не е като другите.

— Причината не е у теб, Грейс.

— Нима? — Обида и унижение се бореха в душата й. Представяше си, че същите думи изрича и Джак Кейси, ако си бе дал труда изобщо да каже нещо, преди да я напусне. — Ако причината не е у мен, у кого е тогава? Не виждам друг наоколо.

— В мен. Не мога да създам семейство заради произхода си.

— Произхода ти? Та ти си от Сейнт Кристофър, градче край източния бряг на залива. Ти си син на Реймънд и Стела Куин.

— Не. — Вдигна очи. — Идвам от бордеите на столицата, на Балтимор и от още прекалено много места, за да изброя всичките. Син съм на проститутка, която продаваше и себе си, и мен срещу бутилка алкохол или доза наркотик. Нямаш представа къде израснах и какъв бях.

— Знам, че детството ти е било ужасно, Етан. — Говореше нежно, за да омекоти поне част от жестоката болка в очите му. — Знам, че майка ти — биологичната ти майка — е проститутка. — Предпазливо, защото сега в очите му се долавяше и гняв, продължи: — Преживял си нещо, което никое дете не бива да преживява. Но това е преди да пристигнеш тук, преди семейство Куин да те заобиколи с обич, да ти даде дом. И ти стана техен. Ти стана Етан Куин.