Читать «Самотни пясъци» онлайн - страница 127

Не, помисли си той, едва ли е забравила. Беше добър моряк и на палубата се чувстваше толкова уверена, колкото и в кухнята си. Оправяше платната и въжетата със същите сръчни движения, с които вечер поднасяше напитки в заведението.

— Не са много нещата, с които не се справяш, Грейс.

— Какво? — Вдигна глава, после се засмя: — Не е трудно да се научиш да използваш вятъра, когато израстваш с него.

— Ти си роден моряк — поправи я той. — Великолепна майка, прекрасна готвачка. Знаеш как да предразположиш хората около теб.

Пулсът й се ускори. Да не би сега да й направи предложението, преди тя да го стори?

— Изброяваш все неща, които ми доставят удоволствие. — Изпитваше блаженство от начина, по който я наблюдаваше. — Приятно ми е да изградя свой дом тук, в Сейнт Кристофър. И ти правиш същото, Етан, защото те задоволява.

— Привързан съм към това място — призна той тихо. — То ме спаси — довърши, но извърна глава и тя не го чу.

Грейс изчака няколко мига с надеждата той да заговори, да й каже, да я попита. После поклати глава и прекоси палубата.

Моментът, прецени тя с разтуптяно сърце, бе настъпил.

— Етан, толкова те обичам.

Той вдигна ръка, за да я привлече към себе си.

— И аз те обичам, Грейс.

— Винаги съм те обичала и винаги ще те обичам.

Той погледна надолу към нея и тя видя чувствата, изписани в потъмнелите в момента сини очи. Вдигна ръка и го докосна по бузата, като я задържа там, докато отново успее да си поеме дъх.

— Ще се ожениш ли за мен? — Видя изненадата, както очакваше, но не подозираше, че тялото му ще се скове така, докато тя бързо продължаваше да изрича: — Искам да сме семейство. Искам да изживея живота си с теб. Да те даря с деца. Да те направя щастлив. Не чакахме ли достатъчно дълго?

Но сега тя чакаше. Не видя обаче усмивката да се разлива по лицето му и да засиява в очите. Той само продължи да се взира в нея с нещо — поне така и се стори — като ужас. Усети, че я обзема паника.

— Знам, че вероятно си планирал да го направиш по друг начин, Етан, и предложението ми сигурно те изненадва. Но искам да сме заедно, истински заедно.

„Защо не казва нищо — трескаво се питаше. — Каквото и да е. Защо я гледа сякаш го е зашлевила?“

— Не ми е нужно ухажване. — Гласът й изтъня и тя спря, за да си го възвърне. — Не че не ми харесват цветя и вечери на свещи, но онова, от което се нуждая истински, е да си до мен. Искам да съм твоя съпруга.

Изплашен, че ще рухне, ако още миг остане загледан в обидените, наранени очи, той се извърна. Кокалчетата на ръцете му върху кормилото побеляха.

— Трябва да се връщаме.

— Какво? — Тя се отдръпна смаяна. Сърцето й биеше лудо, но вече не от радостно предчувствие. Сега бе изпълнено с мъка. — Нямаш ли какво друго да ми кажеш, освен че трябва да се връщаме?

— Напротив. Имам много неща да ти казвам, Грейс, и трябва да се върнем, за да го сторя.

Идеше й да изкрещи, че иска да ги чуе сега, в момента, но кимна:

— Добре, Етан. Да се връщаме.

Слънцето бе залязло, когато пристигнаха на кея. Наоколо се носеше песента на щурците. Над главите им проблясваха звездите, светеше луната.