Читать «Самотни пясъци» онлайн - страница 126

— Не спря да говори, та ми е трудно да предам думите му. Разказа всичко, което е чел в спортните списания напоследък, зададе толкова въпроси, че главата ми се замая.

— Но хареса ли яхтата?

— Сигурно, защото цяла сутрин и цял следобед се хилеше като хлапе на Коледа. След като си тръгна, Кам предложи да се обзаложим, че ще я пусне на вода още тук, в залива.

— Прие ли облога?

— Не, разбира се. Положително ще постъпи точно така.

— Спомням си, когато ти и семейството ти построихте тази лодка. — Прокара пръст по кормилото. — Помагах, когато за пръв път я пуснахте на вода. Професор Куин стоеше на кормилото, а ти се занимаваше с въжетата. Махна ми. — Засмя се и го погледна. — Бях смаяна, че въобще ме забелязваш.

— Винаги съм те забелязвал.

Надигна се на пръсти и го целуна по брадичката.

— Но внимаваше да не го забележа. До неотдавна.

— Изглежда, изгубих умението си да го правя. — Извърна глава, за да докосне устните й със своите. — И то напоследък.

— Слава Богу — отвърна тя засмяна и отпусна глава на рамото му. — Защото ми е приятно да ме забелязваш.

Не бяха сами в залива, но той умело избягваше пътя на моторниците, излезли за вечерна лятна разходка. Гларуси се спускаха стремглаво към водата, където от една лодка момиче хвърляше хляб. Звучният му смях се чуваше надалеч и се примесваше с алчните крясъци на птиците.

Вятърът се усили, изду платната и прогони горещината от деня. Краищата на облачетата, устремили се на запад, порозовяха.

Почти е време.

Странно, мина й през ума, но не е нервна. Може би малко смутена, но това е, защото усеща главата си замаяна, а сърцето — свободно. Надеждата, толкова отдавна заровена, бе на път да разцъфне.

Зачуди се дали той няма да отбие в някой от тесните ръкави, където сенките са дълбоки, а водата е с цвят на тютюн. Така ще са на закътано място, където дори гларусите няма да им правят компания.

Доволен, че тя е до него, остави вятърът да определи посоката. Ако се наложи, по-късно ще коригира курса, но в момента никак не искаше да я пуска. Не още.

Ухаеше на лимоновия си сапун, а меките й коси го галеха по бузата. Такъв би могъл да е животът им, помисли си той. Спокойни вечери, вечерни разходки из залива. Да бъдат един до друг, да градят заедно планове — големи и малки.

— Страшно се забавлява — промърмори Грейс.

— А?

— Онова момиченце, което храни гларусите. — Кимна по посока на лодката и се усмихна, представяйки си Обри след няколко години — смее се и вика гларусите от кърмата на лодката на Етан. — Охо! И братчето й се включва във веселбата. — Засмя се щастливо, очарована при вида на децата. — Добре изглеждат заедно — отбеляза, като ги наблюдаваше как хвърлят хляб, а птиците го сграбчват още във въздуха. — Правят си компания. Единственото дете понякога се чувства доста самотно.

Етан затвори за миг очи — блянът му се отдалечаваше. Тя ще иска още деца. Заслужава да има. Животът не е само разходки по залива.

— Трябва да оправя платната — изрече. — Ще поемеш ли кормилото?

— Аз ще ги оправя. — Засмя се. — Не съм забравила как се борави с тях, капитане.