Читать «Самотни пясъци» онлайн - страница 119

А тази вечер изглеждаше… Нямаше думи да я опише. Всичко у нея сякаш сияеше: косите, кожата, очите. Накара го да се почувства неловко, нищожен, незначителен. Искаше да я целуне, за да се увери, че е истинска, а се страхуваше да я докосне.

Отстъпи назад, когато тя отвори мрежестата врата, и пое протегнатата й ръка.

— Изглеждаш по-различна.

— Исках да е така.

Остави вратата да се затвори зад гърба й и тръгна с него към пикапа.

Начаса съжали, че не взе колата на Кам.

— Пикапът не подхожда за роклята ти — отбеляза той, докато и помагаше да се настани.

— На мен ми допада. — Прибра полите, за да не ги затисне вратата. — Може и да изглеждам по-различна, Етан, но съм си същата.

Отпусна се назад и се приготви за най-красивата вечер в живота си.

Слънцето все още ярко грееше, когато пристигнаха в Принсес Ан. Ресторантът се помещаваше в една от старите ремонтирани къщи с високи тавани и дълги, тесни прозорци. Свещите по масите с бели ленени покривки чакаха да бъдат запалени, а сервитьорите носеха сака и официални черни вратовръзки. Разговорите звучаха приглушено, сякаш се намираха в църква. Токчетата й потракваха, докато ги отвеждаха до масата.

Искаше да запомни всяка подробност: как кокетно е поставена масичката до прозореца, картината, окачена на стената зад Етан, дружелюбното пламъче в очите на сервитьора, който им поднесе менюто и попита искат ли коктейл.

Но преди всичко искаше да запомни Етан, радостта в очите му, когато я поглеждаше през масата, начина, по който галеше ръката й върху бялата покривка.

— Искаш ли малко вино? — попита я той.

Вино, свещи, цветя.

— Да, би било чудесно.

Разгърна менюто с вината и го изучи задълбочено. Знаеше, че предпочита бяло, и едно-две от имената му бяха познати. Филип постоянно държеше някоя и друга бутилка да се изстудява в хладилника. Макар господ да знаеше защо един разумен човек плаща толкова пари за някакво питие.

— Гладна ли си?

— Малко. — Чудеше се дали от вълнение ще успее да преглътне и трошица. — Толкова ми е приятно да съм тук с теб.

— Трябваше да се сетя по-рано да те изведа.

— Някак все не намираме време за такива неща.

— А е редно. — И не е чак толкова лошо, откри той, да носиш вратовръзка и да се храниш сред други хора. Особено ако тя е насреща му. — Изглеждаш отпочинала, Грейс.

— Отпочинала? — Леко се усмихна. Пръстите й внимателно стиснаха неговите. — О, Етан, толкова те обичам.

Слънцето се сниши, свещите горяха; те отпиваха от виното и се наслаждаваха на превъзходно приготвената храна, поднесена на количка. Той й разказа докъде са стигнали с яхтата и за новия договор, който Филип осигури.

— Това е чудесно. Трудно е да се повярва, че се захванахте с този бизнес едва през пролетта.

— Отдавна го обмислям — призна той.

Типично за него, прецени тя. Да премисли нещата бе задължително за Етан.

— Дори и така, напредвате успешно. Нещата наистина се разрастват. Десетки пъти съм се канила да мина да ви видя в работилницата.

— Защо не си го направила?

— Ами, преди… Ако те виждах прекалено често или на прекалено много места, се смущавах. — Доставяше й удоволствие да му говори така, да наблюдава как се променят очите му. — Опасявах се, че ще разбереш какво изпитвам към теб… Как искам да те докосна и ти да ме докоснеш.