Читать «Самотни пясъци» онлайн - страница 116

— Нищо чудно. Но понеже ти спасих красивата физиономия, си ми длъжник.

— Нищо не е даром — въздъхна Етан и отиде до дрешника за риза.

— Абсолютно си прав. Сет трябва да се подстриже, а и обувките вече му омаляха.

Етан се извърна смаян.

— Искаш да го заведа до търговския център?

— Отново си абсолютно прав.

— По-добре да се бях оставил да ме фрасне.

— Вече е прекалено късно. — Кам натика ръце в джобовете и се ухили. — Та за какво ти бяха нужни цветята?

— Мислех си, че на Грейс ще й харесат — обясни той тихо, докато навличаше ризата.

— Етан Куин краде цветя и доброволно отива на ресторант със сако и вратовръзка. — Брат му се ухили още по-широко, а веждите му се стрелнаха нагоре. — Сериозна работа.

— Все пак е съвсем нормално за един мъж да изведе жена на вечеря, да й поднесе цветя от време на време.

— Но не и за теб. — Кам се потупа по плоския корем. — Е, да отида да взема онази бира и да стана герой.

— Човек няма никакво спокойствие тук — оплака се Етан, когато той изчезна. — Жени нахлуват в спалнята ти и дори не си дават труда да излязат, като видят, че си без панталони. — Намръщен, измъкна една-две вратовръзки от дрешника. — Готови са жив да те одерат заради няколко цветчета. И в следващия миг се оказва, че трябва да замъкнеш опърничаво хлапе в търговския център, за да му купиш обувки. — Прокара вратовръзката под яката и започна да се бори с възела. — Никога нямах подобни тревоги в моята къща. Можех да си се разхождам гол, ако искам. — Изсумтя, защото възелът му се изплъзваше. — Мразя тези дрехи.

— Така е, защото си по-щастлив, когато връзваш морски възел.

— Че кой не е?

В следващия миг спря, а пръстите му замръзнаха върху вратовръзката. Очите му останаха приковани в огледалото, където се виждаше баща му, застанал зад него.

— Просто си малко нервен, това е всичко. — Рей се усмихна и му намигна. — Любовна среща.

Етан внимателно си пое дъх и се извърна. Рей стоеше до леглото, а в сините му очи играеха закачливи пламъчета, както винаги, когато нещо го развеселяваше.

Носеше жълта тениска с картинка на платноходка, избелели джинси и сандали на бос крак. Косата му бе дълга. Спускаше се до раменете като сребърен водопад. Етан виждаше как слънцето проблесна в нея.

Изглеждаше точно какъвто беше… някога: едър, привлекателен мъж, който се радва на удобни дрехи и забавни неща.

— Не сънувам — прошепна Етан.

— Беше ти по-лесно да смяташ така отначало. Здравей, Етан.

— Татко.

— Помня кога за пръв път ме нарече така. Трябваше ти известно време, преди да го изречеш. Беше с нас близо от година. Господи, какво дете беше, Етан! Тихо като сянка, дълбоко като езеро. Една вечер проверявах контролни. Ти почука на вратата и застана замислен на прага. Господи, беше истинско чудо да те наблюдавам. После каза: „Татко, търсят те по телефона.“ — Усмивката на Рей стана сияйна като слънчева светлина. — Веднага след това се измъкна. Ако беше останал, щеше да видиш на какъв глупак ме направи. Разхлипах се като дете и се наложи да излъжа онзи дето се обаждаше, че имам алергичен пристъп.