Читать «Шапка от небето» онлайн - страница 3

То търсеше…

Нещо с новите обувки изобщо не беше наред. Бяха корави и лъскави. Лъскави обуща, моля ви се! Отвратително. Виж чисти обувки, това беше нещо друго. Нищо лошо нямаше в това да се минават с малко вакса, за да ги пази от влагата. Но едни обуща трябваше да си заработват за живота. Не им беше работа да блестят.

Тифани Болежкова, застанала на черджето в спалнята си, разтърси глава. Възможно най-скоро трябваше да ги поизноси тези неща.

А освен това и тази нова сламена шапка с панделките. И в нея също нещо я съмняваше.

Тя се опита да се огледа в огледалото, което хич не беше лесно, защото огледалото не беше много по-голямо от дланта й, а и беше напукано и замътено. Налагаше и се да го мести натам-насам, за да види колкото се може повече, че и да запомни как си пасват частите.

Днес обаче… добре де, тя обикновено тези неща в къщи не ги прави, ама днес беше важно да изглежда добре, а както нямаше никой наблизо…

Тя остави огледалото на паянтовата масичка до леглото, застана посред поразнищената черга, затвори очи и рече:

— Виждай ме.

А някъде далече на хълмовете нещо, което нямаше нито тяло нито ум, но пък имаше ужасен глад и бездънен страх, усети силата.

Ако имаше нос, щеше да го подуши.

То затърси.

То намери.

Колко странен ум, като много умове насъбрани един в друг, все по-малки и по-малки! Колко е силен! Колко е близко!

То леко попромени посоката и малко поускори. Като се движеше, бръмчеше като рояк мухи.

Овцете, разтревожени за миг от нещо, което не можеха да видят, чуят или помиришат, изблеяха…

… и продължиха да си пасат трева.

Тифани отвори очи. И ето я — на няколко стъпки от себе си. Можеше да вижда тила на собствената си глава.

Тя заобикаля из стаята, внимавайки да не поглежда надолу към това „себе си“, което се движеше, защото се беше научила, че стори ли така, номерът се разваля. Никак не беше лесно да се движи така, но най-накрая тя се озова пред себе си и се заоглежда от глава до пети.

Кафява коса подхождаща си с кафявите й очи… нищо не можеше да се направи с това. Поне косата й беше чиста и лицето й измито.

Носеше и нова рокля, което малко подобряваше нещата. В семейство Болежкови беше толкова необичайно да се купуват нови дрехи, че, не ще и дума, купиха й я голяма, та да може да „порасне в нея“. Но поне беше бледо зелена и не се влачеше по пода. С лъскавите нови обувки и сламената шапка тя изглеждаше като… фермерска дъщеря, доста прилична, отиваща на първата си работа. Ще се оправи някак и с това.

От тук можеше да види островърхата шапка на главата си, но трябваше много да се вглежда. Беше като проблясване във въздуха, току го зърнеш и то изчезнало. Ето защо се беше разтревожила за новата сламена шапка, която обаче просто си мина през нея, като че ли старата шапка я нямаше.

Това беше, защото в известен смисъл си я нямаше. Тя беше невидима, освен на дъжд. Слънцето и вятърът си минаваха право през нея, но дъждът и снегът някак си я виждаха и се държаха сякаш е истинска.

Беше й я дала най-великата вещица в света, истинска вещица с черна рокля и черна шапка, и очи, които можеха да минат през теб както терпентинът минава през болна овца. Беше нещо като награда. Тифани беше направила магия, сериозна магия. Преди да я направи, не беше знаела, че може, докато я правеше, не знаеше, че я прави, а след като я направи, не разбра как я беше направила. Е, сега трябваше да се учи как.