Читать «Шапка от небето» онлайн - страница 5

Тери Пратчет

Там горе на ридовете, железните колела на старата овчарска колиба бяха зарити наполовина в торфа. Тумбестото кюмбе, все още стоящо на чорчик в тревата, беше почервеняло от ръжда. Варовиковите ридове ги поглъщаха, също както вече бяха приели костите на Баба Болежкова.

Останалото от колибата беше изгорено в деня, когато я погребаха. Никой овчар не би посмял да я използва, нито дори да прекара нощта там. Баба Болежкова беше твърде голяма в хорските умове, твърде трудно беше да я замениш. Денем и нощем, през всяко време на годината, тя беше самата земя Варовитище5: нейният най-добър овчар, най-мъдрата й жена, нейната памет. Все едно зелените ридове си имаха душа, която обикаляше наоколо със стари ботуши и престилка от зебло, пушеше зловонна стара лула и отмерваше на овцете дозата им терпентин.

Овчарите казваха, че небето било посиняло от попържането на Баба Болежкова. На белите пухкави летни облачета им казваха „на Баба Болежкова агънцата“. И макар да се смееха като разправяха тези неща, частица от тях не се шегуваше.

Нито един овчар не би посмял и да си помисли да живее в тази колиба, ама никой. Така че изрязаха торфа на чимове, погребаха Баба Болежкова във варовика, след което изгориха колибата.

Овча вълна, тютюн „Веселия моряк“ и терпентин

… това бяха миризмите на овчарската колибка и на самата Баба Болежкова. Такива неща се утаяват в умовете на хората и проникват право в сърцето. Само щом ги помиришеше, тя можеше да се върне там, в топлината, тишината и безопасността на колибата. На това място тя отиваше, когато биваше разстроена и пак на това място отиваше, когато биваше щастлива. А Баба Болежкова винаги ще се усмихне, ще направи чай и няма да каже нищо. И нищо лошо не можеше да се случи в овчарската колиба. Тя беше крепост срещу света. Дори и сега, когато Баба си беше отишла, Тифани все още обичаше да идва тук.

Тифани стоеше там, докато вятърът духаше над торфищата и звънците на овцете казваха зън-зън в далечината.

— Аз трябва… — тя си прочисти гърлото. — Трябва да замина. Аз… аз трябва да се науча на истинското вещерство, а тук, нали виждаш, няма кой да ме учи. Аз трябва да… да наглеждам хълмовете, както си ги наглеждала ти. Мога да… правя нещата, обаче не знам за нещата, а мис Тик казва, че каквото не знаеш, може да те убие. Искам да бъда толкова добра, колкото беше ти. Аз ще се върна! Ще се върна скоро! Обещавам, че ще се върна по-добра, отколкото съм сега!

Една синя пеперуда, отбита от курса си от повей на вятъра, кацна на рамото й, изпърха няколко пъти с крилца и отхвръкна нанякъде.

Баба Болежкова никога не е била на ти с думите. Тя си скътваше тишина, както други хора си скътват разни полезни неща. Но тя си имаше начин да мълчи така, че казваше всичко.

Тифани остана там още някое време, докато й пресъхнат сълзите и после си тръгна надолу по склона, оставяйки непресекващия вятър да се вихри около колелата и да свисти в комина на тумбестото кюмбе. Животът продължаваше.

Не беше необичайно за момичета малки като Тифани да „се цанят някъде“. Което значеше да работят някъде като слугини. Традиционно започваш с шетане за някоя самотна стара жена. Тя няма да може да ти плаща много, но понеже това беше първата ти работа, ти надали ще заслужаваш повече. Всъщност Тифани на практика сама въртеше мандрата на чифлика Дома, стига някой да й помогнеше да вдигне големите гюмове с мляко, та родителите й бяха изненадани, че тя изобщо иска да се цани някъде. Но както каза Тифани, това го прави всеки. Излизаш за малко в широкия свят. Срещаш нови хора. Никога не знаеш, какво ще излезе от това.