Читать «Шапка от небето» онлайн - страница 14

— Мое, па я да го подфануем полека-лека — протестираше той докато петите му оставяха бразди по пръстения под на могилата. — Мое, па да земем да изписуем само некоя от запънтайките или, па да поста’им точка…

— Баш си ти Големио Човек, чуеш ли ме Роб Секигоопрай, та на теб ти прилега да си първио, дето да го работи писуваньето — каза Джейни. — Не моем я да имам мъж, дето и своето си име да не мое да изписуе. Я ти ги показах буквите, нали?

— Епа да, жено, гадните му изкилиферчени кривулици! — изръмжа Роб. — Не моем да му вервам я на туй „Ж“, оти оно е буква, дето не е за мъже. Она буквата си има жило ма!

— Ти си дръж моливо до хартията, па я, че ти ка’ем, кои знаци да чертаеш! — каза Джейни скръствайки ръце пред гърдите си.

— Епа да, ма оно си е жива беля, писуваньето — оплака се Роб. — Она писаната дума човек обесва!

— Брей са, а по-кротко! Оно е лесно! — ядоса се Джейни. — Големанските бебета го могат, а ти си баш пораснал Фийгъл!

— И писаното даже не секва да говори думите на чиляко, даже га он умре! — заразмахва молива Роб Секигоопрай, сякаш отпъждайки зли духове. — Немой да ни каеш, че туй е редно!

— О, ’начи те е бъзе от буквите, туй ли било? — поде коварно Джейни. — Епа тъй вече бива. Сите големи мъже се от нещо ги е шубе. А му земи моливо, бе Уили. Оти не мое да сакаш от мъжо да се повърне по страховете си.

В могилата настана тишина, когато Прост Уили нервно взе огризката от молив от брат си. Всички мънистени очички до последното бяха обърнати към Роб Секигоопрай. Дланите му се отваряха и затваряха. Той задиша тежко, без да откъсва поглед от хартията. И изпъна брадичка.

— Ооопака жена си ти, Джейни Мак Фийгъл! — рече той накрая, плю си на ръцете и изтръгна молива от ръцете на Прост Уили. — А ми дай туй пагубно оръдие! Они буквите нема да се усетят що ги е ударило!

— Храброто ми момче! — възкликна Джейни, когато Роб запристъпва към хартията. — А така. Първата буква, че е „Р“. Дето беше като дебелак гледащ вдесно, нал’ се сещаш?

Насъбралите се пиктсита гледаха как Роб Секигоопрай, пъшкайки яростно и с крайчеца на езика си подаващ се от устата му влачеше молива през чертите и криволиците на буквите. След всяка от тях той поглеждаше в очакване келдата.

— А така — каза накрая тя. — Убаво си поработи!

Роб Секигоопрай отстъпи една крачка и огледа критично хартията.

— Туй ли беше оно? — зачуди се той.

— Епа да — подтвърди Джейни. — Епа ти си го написа твойто си име, Роб Секигоопрай!

Роб отново се втренчи в буквите.

— И у дранголнико ли, че одим са? — поинтересува се той.

Иззад Джейни се дочу учтиво прокашляне. Принадлежащо на Жабока. Той си нямаше друго име, защото жабите не си падат по имена. Независимо от мрачните сили, което кара хората да мислят другояче, нито един жабок не се е казвал примерно Жабокът Боко. Това просто не се случва.

Този жабок някога е бил адвокат (човешки адвокат, жабите някак се оправят без тях), превърнат във водна жаба от една фея кръстница, която възнамерявала да го превърне в крастава жаба, но не й била съвсем ясна разликата. И сега той живееше във Фийгълската могила, където се хранеше с червеи и им помагаше с по-трудното мислене.