Читать «Шапка от небето» онлайн - страница 13

— Съжалявам, но няма да помагам на никого да кълца на парчета невинни прилепи и жаби — заяви твърдо Тифани.

— О, не, тя изобщо не убива нищичко! — побърза да я успокои мис Тик. — Тя използва само същества починали по естествени причини или при пътни злополуки или пък извършили самоубийство. Жабите нали понякога са склонни към тежки депресии.

И каруцата си се тътреше нататък по белия прашен път, докато не се изгуби от поглед.

Нищо не се случи. Чучулигите си пееха, толкова високо, че не можеше да ги видиш. Прашец от трева изпълваше въздуха. Някъде високо из Варовитище блееха овце.

И нещо мина по пътя. Движеше се като малък бавен вихър, така че можеше да се забележи само по прахоляка, който вдигаше. Като минаваше, издаваше звук като рояк мухи. После и то също изчезна по нанадолнището…

След малко един глас се обади отдолу откъм високата трева:

— Олеле, кривънци! Ма оно е по дирите й, баш по дирите й!

Друг глас добави:

— Ми, че она другата бабаяга нема ли да го види?

— Що ми думаш бе? Бабаягата даскалица ли? Ми, че она не е истинска бабаяга!

— Она си има островърха капа под сите му китки, бе Голем Йън — рече с известен укор вторият глас. — Видох я. Она като ми натисне едно мънечко пружинче и он острио връх изрипуе!

— Епа да, Хамиш, и право думаш дека она си го мое и четюването и писуването без проблема, ма не ’най она сите му неща, дето ги нема у книгите. И нема да се показуем я, га она е наблизо. Оти она е от оня чешит, дето ги записва разни неща за чиляко! Аре са да одиме да намериме келдата!

Нак Мак Фийгъл от Варовитище мразеха писането по всевъзможни причини, най-важната, от които беше: Каквото е писано си остава. То впримчва думите. Каже си човек каквото му е на сърцето, а някой гаден дребен шашкънин ще вземе да го запише и кой знае какво ще направи после с всичките тези думи. Че така може и да ти вгради сянката някъде!

Сега обаче те имаха нова келда, а новата келда все ще донесе нови идеи. Така си и трябваше. Това предпазваше клана от задръстване. Та Келда Джейни беше от клана Дългио Гьол, високо в планините, а там нещата се записваха.

Тя не виждаше защо и нейният съпруг да не го прави. И Роб Секигоопрай осъзнаваше, че Джейни си е баш келда.

Пот капеше от челото му. Веднъж се беше бил сам-самичък срещу един вълк и сега с радост би предпочел да го стори отново със затворени очи и с едната ръка вързана зад гърба му, отколкото да прави, каквото правеше сега.

Вече беше овладял първите две правила на писането, както ги разбираше той:

1. Открадни си малко хартия.

2. Открадни си молив.

За нещастие това не стигаше.

В момента той държеше огризъка от молив с две ръце пред себе си и се запъваше, докато двама от братята му го тикаха накъм парчето хартия, заковано на стената (беше стара сметка за хлопатари открадната от чифлика). Остатъкът от клана гледаше в ужас и страхопочитание от галериите покрай стените.