Читать «Шапка от небето» онлайн - страница 16

В действителност само около половин дузина Фийгъли от клана Дългио Гьол можеха да четат и пишат добре. Смятаха ги за чудати, странни увлечения. В крайна сметка, каква работа ти вършеха веднъж станеш ли си от леглото заран? Те не ти трябват, за да се пребориш с някоя пъстърва или да ошушкаш някой заек, или да се напиеш. Не можеш да четеш вятъра, нито да пишеш по вода.

Да, но писаните неща траеха. Те бяха гласовете на Фийгъли умрели преди много време, които са видели странни неща или са направили странни открития. Дали одобряваш това зависеше от това, колко плашещо мислиш, че е. Кланът Дългио Гьол одобряваше. А Джейни искаше най-доброто и за нейния клан.

Хич не беше лесно да си млада келда. Идваш в нов клан само с неколцина от братята си за телохранители, там си взимаш мъж и се озоваваш сред стотици девери. Допуснеш ли ума си да предъвква това, може и да се озориш. На острова на Дългио Гьол тя можеше поне да поговори с майка си, обаче една келда никога не се връща вкъщи.

Ако не се броят братята й телохранители, келдата винаги беше сама.

На Джейни й беше мъчно за вкъщи и самотно, и я плашеше бъдещето, поради което тя беше на път да схване нещата малко накриво.

— Роб!

Хамиш и Голем Йън нахлуха през фалшивата заешка дупка, която беше входът за могилата.

Роб Секигоопрай ги изгледа и рече:

— Ми ние тука тъкмо я развивахме литратурната дейност.

— Да, Роб, ма ние нали гледааме големата мънечка млада бабаяга да си ойде по живо по здраво, както ти ни заръча, ма по нея пойде един роилник! — изсмотолеви Хамиш.

— Ма сигурни ли сте? — викна Роб и изпусна молива. — Че я никогиж не бех чувал некой от оних да е у тойо свет!

— Епа, че да — потвърди Голем Йън. — От бръмчуването му чак зъбките ми заболеха.

— Мале, че сте прости бе, оти й не казахте? — развика се Роб.

— Ми с нея беше оная другата бабаяга, бе Роб — оправда се Голем Йън. — Образователната бабаяга.

— Мис Тик? — подсказа жабокът.

— Епа да, она дето на лице е като вкиснало млеко — потвърди Голем Йън. — А ти баш ни рече дека не бива се показваме, Роб.

— Епа да, ма туй е различно… — започна Роб, но спря.

Той беше съпруг съвсем отскоро, но с женитбата мъжете придобиваха купища допълнителни сетива, забучени в мозъците им и едно от тях беше да каже на мъжа, че току-що е затънал до гушата в голям проблем.

Джейни потропваше с краче. Ръцете и все още си бяха скръстени. И се усмихваше с онази специална усмивка, която жените научават също така приблизително, когато рекат да се омъжат, и която, като че ти казва: „Да, наистина си загазил, но аз ще те оставя да се закопаеш още повече“.

— Що ми думаш за големата мънечка бабаяга? — попита тя с едно тихичко кротичко гласче, като на мишка обучена в Мишата Академия за Наемни Убийци.

— Епа, ми, че, тъй де, нали… — започна Роб и лицето му посърна. — Ми, че не мойш ли се сети, ма миличко? Че она си беше на нашата сватба, епа да. Беше она нашта келда за ден-два, нал найш. Старата я накара да се закълне току, преди да си ойде у Земята на Живите — добави той просто в случай, че споменаването на желанията на предишната келда би отклонило някак си надигащата се буря. — Ми оно си е убаво да й фърлюваме по едно око, както она е наща бабаяга и…