Читать «Шапка от небето» онлайн - страница 134

— Само дето аз бях чула, че трябва да се познаваш с нея поне, такова, сто години, преди тя да ти позволи да й казваш така… — промълви Луси Уорбек.

Тифани сви рамене:

— Както и да е. Знаете ли къде е тя?

— О, пие си чая с другите стари вещици и бърбори за някакви сосове и как днес вещиците изобщо не били както когато тя е била момиче — отговори й Лулу Муцинкова.

— Какво? — сащиса се Тифани. — Просто си пие чая?

Младите вещици се спогледаха объркано.

— Ъ-ъ, има и курабийки, — каза Петулия — ако е от значение.

— Но тя отвори вратата за мен. Входа за… изхода от… пустинята! Как може след всичко това просто да седне да яде курабийки!

— Ъ-ъ, тези, които аз видях, бяха със захарна глазура — обади се притеснено Петулия. — Не просто някакви домашни…

— Виж какво, — намеси се Луси Уорбек — мислиш ли, че ние, помисли си само, не сме видели нищо? Как си стоиш ей така, с това, такова, сияние около теб, а ние не можем да го преминем, а после Ба… Госпожа Вихронрав идва и направо си влиза вътре, така че и двете, нали разбираш, си стоите там. А после сиянието щрак, изчезва и ти, такова, падаш в несвяст.

— Това, което Луси не успя да обясни като хората, — намеси се Аннаграма — беше, че в действителност не сме те видели да ходиш, където и да е. Само дето имаше сияние, а то може да е било от какво ли не.

От Аннаграма ще стане добра вещица, отбеляза си Тифани. Тя може сама да си разказва приказки, в които буквално да си вярва. И удариш ли я, отскача като гумена топка.

— Не забравяй, че видях коня — включи се Хариета Кръшкачева.

Аннаграма изви очи.

— Ах, да, Хариета си мисли, че била видяла някакъв кон в небето. Освен че, казва ми тя, не било изглеждало точно като кон. А било изглеждало, казва ми тя, както щял бил да изглежда един кон, ако махнеш от него същинския кон и оставиш само конската същина, така ли беше, Хариета?

— Не съм казала това! — сопна се Хариета.

— Е, извинявай много, но аз това чух.

— Ъ-ъ, а още някои хора казват, че видели бял кон да пасе на съседното поле — добави Петулия. — А доста от по-старите вещици казват, че усетили ужасно много…

— Да, някои хора мислят, че са видели кон в полето, но там вече го няма — изви глас Аннаграма, както правеше, когато искаше да покаже, колко глупаво мисли, че е нещо. — Това сигурно е страшно рядка гледка, кон пасящ насред поле. А между другото, ако наистина е имало бял кон, той е бил сив.

Тифани приседна на ръба на масата и сведе поглед към коленете си. Ядът срещу Аннаграма я беше върнал към живота, но сега умората пак занастъпва.

— Предполагам никоя от вас не е видяла малко синьо човече, около петнадесетина сантиметра високо, с рижа коса? — подхвърли тихо тя.

— Е, някоя да го е видяла? — надигна глас със злобна ведрост Аннаграма.

От всички страни й изсмотолевиха, че „не“.

— Извинявай, Тифани — добави Луси.

— Не се безпокой — каза Аннаграма. — Може пък да е заминал с белия кон!

„Пак става като със Страната на Феите“, помисли си Тифани. „Дори и аз не си спомням, че е било наистина. Как ще ми повярва някой?“ Но все пак трябваше да опита.

— Имаше тъмна врата, — заразказва бавно тя — а зад нея имаше пустиня, цялата с черен пясък и там беше доста светло, макар че на небето имаше звезди. И Смърт също беше там. Говорих с него…