Читать «Шапка от небето» онлайн - страница 135

— Говорила си с него, така ли? — заяде се Аннаграма. — И какво ще да ти е казал, извинявай много?

— Не каза „извинявай много“ — отговори Тифани. — То ние не говорихме много. Но той не знаеше, какво е екзод.

— Това не беше ли един вид цвете растящо по клоните на едни чужбински дървета? — замисли се Хариета.

Настъпи тишина, нарушавана единствено от шума на Изпитанията отвън.

— Не е виновна тя — изказа се Аннаграма с тон, който като за нея беше почти приятелски. — Както ви казах: Госпожа Вихронрав бърника в умовете на хората.

— Ами сиянието? — възрази Луси.

— Сигурно е било кълбовидна мълния — предположи Аннаграма. — Те нали са едни такива странни.

— Но хората, нали, такова, ритаха и блъскаха само да минат през него! Но то беше твърдо като от лед!

— Добре де, може и да е имало такова усещане — не се даде Аннаграма — обаче… сигурно е въздействало на мускулите на хората, примерно. Ей, аз само се опитвам да помогна — добави тя. — Хайде, бъдете разумни. Тя просто си стоеше тук. Всички я видяхте. Нямаше никакви врати и никакви пустини. Нямаше друго, освен нея.

Тифани въздъхна. Чувстваше се толкова уморена. Искаше й се просто да изпълзи нанякъде. Искаше да си иде вкъщи. Направо щеше да си тръгне, ако нещо в обувките й не я убиваше.

Докато момичетата се караха, тя отвърза връзките и изу едната обувка.

Оттам се посипа сребристочерен прах. Като достигна земята, отскочи от нея, бавно като на сън и се закълби във въздуха като мъгла.

Момичетата се обърнаха и го загледаха смълчани. После Петулия се протегна и хвана малко от праха. Като си вдигна ръката, прашинките се заизсипваха измежду пръстите й. Падаха бавно като перушина.

— Понякога нещата се объркват — заговори тя замислено. — Госпожа Чернокачулкова ми го каза. Някоя от вас бдяла ли е до нечий смъртен одър?

Едно-две от момичетата кимнаха, но всичките се бяха втренчили в праха.

— Понякога нещата се объркват — продължи да говори Петулия. — Понякога те умират, но не могат да си отидат, защото не знаят Пътя. Тя каза, че тогава те имат нужда от теб, да си до тях, да им помогнеш да намерят вратата, така че да не се изгубят в тъмното.

— Петулия, нали не биваше да говорим за това — смуши я леко Хариета.

— Не! — възрази Петулия и лицето й почервеня. — Време е да поговорим за това, само тук, само между нас си! Защото тя каза, че онова е последното нещо, което можеш да направиш за някого. Тя каза, че има мрачна пустиня, която те трябва да прекосят и пясъкът там е…

— Ха! Г-жа Уховрътски казва, че тези неща са черна магия — прозвуча рязко и внезапно като метнат нож гласът на Аннаграма.

— Нима? — рече унесено Петулия гледайки как пясъкът се сипе. — Е, а пък Госпожа Чернокачулкова казва, че понякога луната е ярка, друг път е в сянка, но не трябва да забравяме, че си остава все същата луна. И… Аннаграма?

— Да?

Петулия си пое дълбоко дъх.

— И отсега нататък никога повече да не си посмяла да ме прекъсваш. Никога. Да не си посмяла! Сериозно ти говоря.