Читать «Шапка от небето» онлайн - страница 132

„Да“, помисли си Тифани. „Това е, което трябва да правим. И няма кой да те спаси, защото тоя вид работа се пада точно на теб.“

Но Вторият й акъл каза: Радвам се, че го направих. Ако трябва и друг път пак ще го направя. Попречих на роилника да убие други хора, нищо че го доведох право насред Изпитанията. И след тази мисъл последва празно място. Там трябваше да има още една мисъл, но Тифани беше прекалено уморена, за да я помисли. А онази мисъл беше важна.

— Благодаря ти, че дойде, Роб — каза тя. — Но като… като стане така, че да можеш да си тръгнеш, иди право при Джейни, разбираш ли? И й кажи, че съм й благодарна, че те е пратила. Кажи й, че ми се искаше, да бяхме имали случай да се поопознаем по-добре.

— Епа арно. Я момците и без друго вече ги отпратих. Само Хамиш ме чека.

И в този момент изникна и се отвори вратата.

Баба Вихронрав пристъпи през нея и настойчиво заръкомаха.

— Някои май нямат акъл и за новородено! Идвай тук веднага! — изкомандва тя.

Вратата зад нея тръгна да се затваря, но тя свирепо се обърна и я затисна с крак с вик:

— Няма да стане твоята, колкото и да си гявол!

— Но… аз си мислех, че има правила! — възкликна Тифани ставайки и хуквайки към вратата.

Цялата й умора изведнъж се беше изпарила. И най-умореното тяло иска да оцелее.

— Я? Така ли? — викна Баба. — А да си подписала нещо? Някаква клетва да си дала? Не си? Значи тея правила не са били твои! Хайде, бързо! И ти, г-н Секи-го-оправя!

Роб Секигоопрай скочи на обувката й точно преди тя да я дръпне. Вратата се затръшна, изчезна и ги остави в… някаква като, че ли мъртвешка сивота, посред празно пространство.

— Няма да е задълго — каза Баба Вихронрав. — Обикновено минава бързо. Докато светът се освести. О, я не ме гледай така. Ти му показа Пътя, нали? От жалост. Е, този път и аз го знам. Пак ще вървиш по него, няма как, заради някой нещастник, пак ще отваряш вратата вместо тези, които не могат да я намерят сами. Но за това не се приказва, ясно?

— Г-ца Здравомислова никога…

— Казах, че за това не се приказва — натърти Баба Вихронрав. — Знаеш ли какво е част от това, да си вещица? Да правиш избор, когато трябва да се избира. Когато е труден изборът. Ти обаче се справи… доста добре. Жалостта не е срамна.

Тя изтръска от роклята си някакви репеи.

— Дано е дошла вече г-жа Ог — рече тя. — Че ми трябва рецептата за нейния ябълков сос. А, да… като пристигнем може малко да ти се завие свят. Да имаш предвид.

— Бабо? — попита Тифани, докато наоколо почна да просветлява.

С което се завърна също и умората.

— Да?

— Какво точно се случи тогава?

— А ти какво мислиш, че се е случило?

И ги обля ярка светлина.

Някой бършеше челото на Тифани с влажна кърпа.

Тя беше легнала обзета от блажена прохлада. До нея се чуваха гласове, сред които се разпознаваше вечно оплакващият се тон на Аннаграма:

— … да не говорим как се беше развилняла при Закзак. Честно да ви призная, тя май не е наред! Буквално е изкукала! Говореше ги едни и използваше някакъв вид, ами, не знам, някакъв селяшки трик, за да ни накара да си помислим, че е превърнала оня тъпак Браян в жаба. Е, мен, разбира се, не можа да ме излъже нито за миг…