Читать «Шапка от небето» онлайн - страница 136

Глава тринадесета

Изпитанията за вещици

А после… после започнаха самите Изпитания. То нали заради тях беше всичко. Обаче, когато Тифани излезе обкръжена от момичетата, тя долови витаещия във въздуха въпрос: И какъв е смисълът да се продължава сега? След онова, което се случи?

Но все пак някой пак беше опънал въжетата около арената, а доста от по-възрастните вещици си бяха придърпали столовете до края й, така че като че ли все пак щеше да има нещо. Тифани отиде до въжето, намери си място, седна на земята и остави шапката на Баба Вихронрав пред себе си.

Усещаше как другите момичета се тълпят зад нея и как шушукането, и шептенето се разпространяват из множеството.

… „гледай ти, тя наистина го е направила… ама наистина… чак до пустинята… сама видях праха… ботушите й били пълни догоре, така казват…“

Клюките се разпространяват сред вещиците по-бързо и от тежка настинка. Вещиците клюкарстват като свраки.

Нямаше съдии, нито награди. Както беше казала Петулия, Изпитанията изобщо не бяха за това. Те бяха, за да покажеш, какво можеш, до къде си стигнала, така че хората като си тръгнат да си мислят: „Ей, няма грешка тая Карамела Ботълтуейт.“ Не беше съревнование, ама честна дума. Никой не побеждаваше.

И повярваш ли в това, като нищо ще повярваш също, че луната я търкаля по небето дяволче на име Уилбърфорс.

Колкото до това, което ставаше наистина, като начало някоя от по-възрастните вещици откриваше събитието с някой засукан, но не чак пък изненадващ трик, някой, който всички вече са го виждали, но все още го харесват. Така се разчупваше ледът. Тази година това беше Добрата Стара Тъпчинещова с нейния ансамбъл пеещи мишки.

Тифани обаче не й обръщаше внимание. Точно насреща й, от другата страна на ограденото поле, обкръжена от други стари вещици като кралица на трон, беше седнала Баба Вихронрав.

А шепотът се носеше ли носеше. Сигурно като си беше отваряла очите, са й се отворили и ушите, защото Тифани можеше да чуе шепнения от всички страни на площадката.

… „Без никакво обучение, ей тъй на, да вземе да го направи… Ама видяхте ли оня кон?… Никакъв кон не съм видяла!… И не само да отвори вратата, ами направо да си влезе!… Е да, но кой я прибра, а? Есме Вихронрав, ето кой!… Да, винаги съм го казвала, на всяка новоизлюпена глупачка може да й се отвори късмета да отвори вратата, но виж, за връщането, тук вече си трябва истинско вещерство, това е то, шампионският номер, това е… пребори се с онуй ми ти нещо и там го остави!… Тебе пък ей толкова не съм те видяла да направиш, на вас ти говоря, Виолета Пулсимоун! Това дете обаче… И какво, имаше ли кон или нямаше?… Мислих си аз да изляза с оня мой номер с танцуващата метла, да, ама сега кой ще ти го гледа… И защо Госпожа Вихронрав даде на девойчето шапката си, да ви питам аз вас? Какво ли иска да си мислим, а? Та тя никога пред никого не сваля шапка!“

Можеше да се усети как напрежението прехвърча от островърха шапка на островърха шапка като електрически разряд.