Читать «Шапка от небето» онлайн - страница 130

— Не. Не говори такива неща — скара му се Тифани.

— Епа он нали ора умаряше, та да си живее.

— Но не е искал. Той не е разбирал, как са устроени хората.

— Както и да е, ама убави бабини деветини му пробута ти — възхити се Роб. — Таквиз като твойте бабини деветини и гонагъл не мое да скалъпи.

Тифани не беше сигурна дали бяха такива. Веднъж, когато бродещите учители бяха дошли в селото, тя беше платила половин дузина яйца за цяла сутрин образование по Чудесата на Фселената! Скъпичко си беше за образование, вярно, но напълно си струваше. Учителят беше малко смахнат, даже като за учител, но в казаното от него май имаше доста смисъл. Едно от най-изумителните неща за вселената, беше казал той, било, че рано или късно всичко се оказва направено от всичко останало, въпреки че може да минат много милиони години, докато стане това. Другите деца се кискаха или възразяваха, но Тифани знаеше, че нещо, което някога е било живи същества, сега беше варовикът на Варовитище. Всичко се въртеше, дори и звездите.

Много хубава сутрин си беше, особено като се има предвид, че й върнаха половин яйце задето посочи на учителя, че „Вселена“ е написано неправилно.

Истина ли беше? Може пък да нямаше значение. Може би беше просто достатъчно вярно като за Артър.

Очите й, онези вътрешните, които се бяха отворили два пъти, започваха да се затварят. Усещаше как силата изтича от нея. Не може да стоиш задълго в това състояние. Иначе толкова пълно осъзнаваш вселената, че преставаш да осъзнаваш себе си. Колко умно от страна на хората, че са се научили да си затварят умовете. Има ли във вселената нещо по-изумително от скуката?

Тя седна на земята, само мъничко да си почине и загреба една шепа пясък. Той се надигна от дланта й, завихри се като пушек отразявайки звездите, след което се зарея обратно надолу сякаш разполагаше с цялото време на света.

Никога не се беше чувствала толкова уморена.

Все още чуваше вътрешните гласове. Роилникът беше оставил след себе си спомени, немалко на брой. Тя си спомняше какво е било, когато не беше имало звезди и какво е било, когато не беше имало такова нещо като „вчера“. Знаеше какво има отвъд звездите и под тревата. Но не можеше да си спомни, кога за последно беше спала, ама както си трябва, в легло. Безсъзнанието не се брои. Тя си затвори очите и още веднъж ги затвори…

Някой силно я ритна по крака.

— Нема да ми нанкаш! — извика Роб Секигоопрай. — Не тука ма! Немой да спиш тука! А рипай и да одим!

Все още замаяна Тифани с мъка се изправи на крака, вдигайки ленива вълна прах и се обърна към мрачната врата.

Която я нямаше.

Виждаха се само следите й в пясъка и то само за няколко стъпки, а и те постепенно чезнеха. Покрай нея нямаше нищо, освен мъртвата пустиня, без край.

Тя пак се обърна да погледне далечните планини, но гледката й беше запречена от висока фигура, цялата в черно и държаща коса. Нея преди я нямаше.

— ДОБЪР ДЕН — поздрави Смърт.

Глава дванадесета

Екзодът

Тифани вдигна поглед към черната качулка. В нея се виждаше череп, но очните му кухини светеха в синьо.