Читать «Шапка от небето» онлайн - страница 131

Е, Тифани никога не се беше плашила от кокали. Това беше просто варовик разхождащ се натам-насам.

— Вие ли сте…? — започна тя, но Роб Секигоопрай изкряска нещо и скочи право срещу качулката.

Чу се глух удар. Смърт отстъпи крачка назад и вдигна костена ръка към качулката. Издърпа Роб Секигоопрай за косата и го вдигна ритащ, и псуващ на една ръка разстояние.

— ТОВА ТВОЕ ЛИ Е? — попита той Тифани.

Гласът беше тежък и обемаше всичко наоколо, като гръм.

— Не. Ъ… той си е негов си.

— ДНЕС НЕ БЯХ ОЧАКВАЛ НАК МАК ФИЙГЪЛ — сподели Смърт. — ИНАЧЕ ЩЯХ ДА НОСЯ ЗАЩИТНО ОБЛЕКЛО, ХА-ХА.

— Вярно, много се бият — съгласи се Тифани. — Вие сте наистина Смърт, нали? Знам, че може да ви е прозвучало малко глупаво.

— НЕ ТЕ ЛИ Е СТРАХ?

— Още не. Но… накъде е екзодът, моля?

Смърт се смълча. Накрая попита колебливо:

— ТОВА НЕЩО МНОГО ЕКЗОТИЧНО ЛИ БЕШЕ?

— Не — отговори Тифани. — Всички си мислят, че е такова. А всъщност значи изход.

Смърт посочи с ръката, в която все още държеше кипящия от гняв Роб Секигоопрай.

— НАТАМ. КАТО СЕ ПРЕМИНЕ ПУСТИНЯТА.

— Чак до планините ли?

— ДА. НО САМО МЪРТВИТЕ МОГАТ ДА ПОЕМАТ ТОЗИ ПЪТ.

— Се некога, че ме пущиш ти, шкелет ниеден — изкрещя Роб. — И тогаз като те заритам!

— Тука имаше една врата! — посочи Тифани.

— ТАКА Е, — отвърна Смърт. — НО СИ ИМА ПРАВИЛА. ОНОВА БЕШЕ, РАЗБИРАШ ЛИ, ВХОД.

— И каква е разликата.

— БОЯ СЕ, ЧЕ ДОСТА СЪЩЕСТВЕНА. ЩЕ ТРЯБВА САМА ДА СИ НАМЕРИШ ПЪТ НАВЪН. НЕ ЗАСПИВАЙ ТУК. ТУК СЪНЯТ НИКОГА НЕ СВЪРШВА.

Смърт изчезна. Роб Секигоопрай тупна на земята и скочи готов за бой, но вече нямаше с кого.

— Требе да си напра’иш изходо — каза й той.

— Не знам как! Роб, нали ти казах да не идваш с мен. А ти можеш ли да излезеш?

— Епа да. Мо’е би. Ама требе да те пазим. Она келдата клетва ми наложи. Требе да я спасим бабаягата на ридовете.

— Джейни ли ти е казала това?

— Епа да. Она така го рече, че нема хън-мън — отговори Роб Секигоопрай.

Тифани пак се тръшна в пясъка, който се разхвърча покрай нея.

— Няма как да се измъкна — оплака се тя.

Да се влезе, да, виж това беше лесно…

Тя се огледа. От време на време, макар че трябваше да се вглеждаш внимателно, нещо като че се мяркаше наоколо и се вдигаха малки облачета прах. Хора, които тя не можеше да види, минаваха покрай нея. Умрели хора, отиващи да видят, какво има оттатък планините…

Аз съм на единадесет години, мислеше си тя. Хората много ще тъгуват. Тя си помисли за дома и как ще приемат новината майка й и баща й. Обаче нямаше да има труп, нали така? Значи хората ще вземат да се надяват, че тя все някога ще се върне, че е просто… изчезнала, също като старата г-жа Случкова, която всяка нощ палеше свещ на прозореца за сина си, който не се върнал от морето преди повече от тридесет години.

Тя се зачуди, дали не би могла да им прати вест по Роб, но пък какво ли можеше да им пише? „Не съм умряла, просто съм запецнала“ що ли?

— Трябваше да помисля и за другите хора — каза тя на глас.

— Епа ти си помислила за тех — седна до крака и Роб. — Твоя ми ти Артър си ойде по живо по здраво и така ти ги спаси ората от умирачка. Баш стори ти онуй що си требеше.