Читать «Шапка от небето» онлайн - страница 129

„Разкажи ни“ — подкани я роилникът.

— Направена съм от спомени от родителите ми, на дядовците и бабите ми, на всичките ми предци. От тях е видът на лицето ми, цветът на косата ми. Направена съм от всички, които съм срещала, които са променили начина, по който мисля. И коя тогава съм „аз“?

„Онази част, която току-що ни разказа тази приказка“ — отговори роилникът — „Частта, която си истински ти“.

— Ами… да. Но и ти трябва да имаш такава. Нали казваш „ние“, кой го казва това? Кой казва, че ти не си ти? Ти не си различен от нас. Просто ние сме много, ама много по-добри в забравянето. И освен това ние знаем, кога да не слушаме маймуната.

„Този път не те разбрахме“ — оплака се роилникът.

— Старата част от мозъка ни, която иска да е главната маймуна и която напада като я стреснат — поясни Тифани. — Тя само реагира. Не мисли. Да си човек значи да знаеш, кога да не си маймуната, нито гущерът, нито още някой от старите отгласи. Ти обаче, когато обземаш някой човек, ти заглушаваш човешката част. Ти слушаш маймуната. Маймуната не знае от какво има нужда, а само какво й се иска. Не, ти не си „ние“. Ти си „аз“.

„Аз“ — замисли се роилникът — „Аз съм аз. Кой съм аз?“

— Искаш ли име? Това помага.

„Да. Име…“

— Винаги ми е харесвало името Артър.

„Артър“ — каза роилникът — „И на мен ми харесва Артър. А ако аз съм, то мога и да спра да съм. И после какво?“

— Създанията, които ти… вземаше, те не умираха ли?

„Да“ — отговори Артър — „Но ние… но аз не виждах, какво ставаше с тях. Те просто преставаха да са.“

Тифани обходи с поглед безбрежния пясък. Не можеше да види никого, но все пак нещо като, че се движеше. Светлината ли се променяше, що ли, все едно й се мяркаше нещо, което не беше за очите й.

— Мисля, — каза тя — че трябва да прекосиш пустинята.

„Какво има оттатък?“ — попита Артър.

Тифани се замисли.

— Някои мислят, че отиваш в по-добър свят. Някои мислят, че се връщаш в същия, но в друго тяло. А други мислят, че изобщо няма нищо и просто спираш.

„А ти какво мислиш?“ — поинтересува се Артър.

— Аз мисля, че няма думи, с които да се опише — отговори Тифани.

„Истина ли е това?“ — попита Артър.

— Мисля, че точно затова трябва да прекосиш пустинята. За да разбереш.

„Ще се заема с това. Благодаря ти.“

— Сбогом… Артър.

Тя почувства, как роилникът потегли. Нямаше много по какво да се усети, — тук помръднат няколко песъчинки, там избучи нещо във въздуха — но той бавно се заплъзга през черния пясък.

— И да пукнеш дано, и да се не повратиш! — изкрещя след него Роб Секигоопрай.