Читать «Шапка от небето» онлайн - страница 128

— Ей-ей, кървавица направо очушквам — проговори той.

Тифани го спусна олюляващ се на земята и прибра остатъка от бъркотията по джобовете си.

— Благодаря ти, Роб — обърна се към него тя. — Но сега трябва да си вървиш. Може да стане… сериозно.

И точно това, разбира се, не трябваше да казва.

— Я нема да те остаим! — запъна се той. — Я й обещах на Джейни да те пазим! Аре давай нататък!

Нямаше как да се спори. Роб беше застанал полуприсвит, с онея негови стиснати юмруци и вирната брадичка, готов за всичко и изгарящ от непокорство.

— Благодаря ти — повтори Тифани и се изправи.

„Смъртта е точно след нас“, помисли си тя. „Животът свършва и ей я на смъртта, очакваща ни. Така че… трябва да е наблизо. Много наблизо.“

„Ще има… врата. Да. Стара врата, от старо дърво. Тъмно също така.“

Тя се обърна. Зад нея във въздуха висеше черна врата.

„Пантите ще скърцат“, помисли си тя.

Когато отвори вратата, те изскърцаха.

„Та-ка“… помисли си тя, „това тук не е точно истинско. Аз сама си разказвам приказка, която да мога да разбера, за разни врати, и с нея се залъгвам, точно колкото всичко да проработи. Само че трябва да балансирам на този ръб, та то да продължи да си работи. А това е също толкова трудно, колкото да не мислиш за розови носорози. Но щом като Баба Вихронрав го може, значи и аз мога.“

Отвъд вратата се ширеха черни пясъци под небе обсипано с бледи звезди. На далечния хоризонт се виждаха някакви планини.

„Трябва да ни изпратиш“ — поискаха гласовете на роилника.

— Питаш ли ме мене, ич нема да го слушаш — обади се откъм глезена на Тифани Роб Секигоопрай. — Я на тоя ми ти шашкънин ич никаква вера му немам!

— В него има частица от мен. На нея й вярвам — отговори тя. — И ти казах, че няма нужда да идваш Роб.

— Епа тъй ли? И да те остаим да си ойдеш там саминка ли? Нема да го бъде туй, я да те изостаим!

— Ама ти си имаш клан и жена, Роб!

— Епа да, тъй че ич нема да ги опозорим като те остаим да прекрачиш саминка през праго на Смъртта — заяви твърдо Роб Секигоопрай.

„Така значи“, помисли Тифани взирайки се през вратата, „ние нали точно това правим. Живеем на предела. Помагаме на тези, които не могат сами да си намерят пътя…“

Тя си пое дълбоко дъх и прекрачи прага.

Нищо особено не се промени. Пясъкът беше едър и хрущеше под стъпките, точно както тя беше очаквала, обаче като го подритнеш падаше бавно-бавно като пух от глухарчета, което тя не беше очаквала. Въздухът не беше студен, но беше рядък и от него можеше да се изтръпне.

Вратата леко се затвори зад нея.

„Благодаря ти“ — казаха гласовете на роилника — „И сега какво правим?“

Тифани се огледа, погледна към звездите. Нямаше такива, които тя да разпознае.

— Умираш, струва ми се — каза тя.

„Но нямаме «аз», което да умре“ — оплакаха се гласовете на роилника — „Има само ние“.

Тифани си пое дълбоко дъх. Тук опираше до думи, а тя знаеше туй-онуй за думите.

— Ето ти една приказка, в която може да се вярва — подхвана тя. — Някога ние сме били сгъстъци от нещо в морето, после сме били риби, после гущери, плъхове, после маймуни, и още стотици други неща между тях. Тази ръка някога е била перка, някога е имала животински нокти! В човешката си уста аз имам кучешки зъби, резците на заек и зъбите за преживяне на крава! Кръвта ни е солена като морето, в което някога сме живели! Когато се изплашим, космите по кожата ни щръкват, точно както някога ни е щръквала козината. Ние сме история! Ние сме всичко, което някога сме били, докато сме ставали каквото сме сега. Да продължавам ли приказката?