Читать «Шапка от небето» онлайн - страница 11

— Няма ли да го отвориш?

— Какво да отворя? — каза Тифани, без да я поглежда.

— Той ти даде подарък — изтъкна мис Тик.

— А аз си мислех, че изучавахте интересен камък, мис Тик — укори я Тифани.

— Добре де, той беше само относително интересен — отвърна напълно невъзмутимо мис Тик. — Та значи, ще го отвориш ли?

— Ще почака за по-късно — реши Тифани.

Не й се искаше да приказва за Роланд точно в този момент, а всъщност и в никой друг момент.

Не че той й беше неприятен, всъщност. Беше го намерила в страната на Кралицата на Феите и в известен смисъл, го беше спасила, макар че той повечето време беше в несвяст. Внезапна среща с Нак Мак Фийгъл, когато са се понатопорчили, има това въздействие на хората. И разбира се, без да се налага никой никого да лъже, всички вкъщи взеха, че решиха, че той я е спасил нея. Че как деветгодишно момиченце въоръжено с тиган изобщо би могло да спаси тринадесетгодишно момче, което си има меч?

Тифани това не я притесняваше. Така хората не задаваха разни въпроси, на които тя не искаше да отговаря, а и не знаеше как. Но той беше започнал да… ами да се мотае наоколо. Все ще го срещне случайно като се разхожда, по-често, отколкото би било възможно такова нещо и той все се озоваваше на същите селски събития, на които ходеше и тя. Винаги беше учтив, но тя не можеше да трае, как той все изглеждаше като току-що ритнато кученце.

Да допуснем (а от допускане си имаше нужда), че той е станал много по-малко дръвник, отколкото беше. От друга страна, поначало си беше достатъчно голям дръвник.

И тогава тя си помисли за „Коня“ и се зачуди защо, докато не се сети, че очите й са наблюдавали околността, докато мозъкът й се беше втренчил в миналото…

— Това досега не го бях виждала — рече мис Тик.

За Тифани той беше като стар приятел. От тази страна на хълмовете Варовитище се издигаше доста рязко над равнината. И в подножието на рида беше скътана една долчинка, чийто склон беше издялан. Торфът беше изрязан на дълги плавни линии, така че оголеният тебеширенобял варовик изобразяваше животно.

— Това е Белият Кон7 — каза Тифани.

— Защо го наричат така? — попита мис Тик.

Тифани я изгледа.

— Защото варовикът е бял — тя се постара да не намекне, че мис Тик е попитала нещо тъпо.

— Не, имах предвид, защо го наричат кон? Не изглежда като кон. Това са само… линии…

„… които изглеждат сякаш се движат“, помисли си Тифани.

Някога, още във време оно, той е бил изсечен в торфа, както разправяха хората, от същия народ, който построил каменните кръгове и е погребвал своите хора в големи могили. Та те направили Коня на единия склон на тази зелена долчинка, десет пъти по-голям от истински кон, отгоре на всичко и с неправилна форма, освен ако не го гледаш с правилната нагласа. Да, обаче те трябва да са разбирали от коне, както са имали коне и са ги виждали всеки ден, и не са били глупави, само защото са живели преди много време.

Веднъж, когато Тифани беше изминала с баща си целия път дотук за един овчарски сбор, тя го беше попитала, защо Конят изглежда така, а той й каза, какво му била казала Баба Болежкова, когато е бил малък. И й го предаде дума по дума, та Тифани стори същото и сега: